Седма глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=v4DAMsRBtFA
Звездите започваха да избледняват съвсем леко и да отстъпват място на нежните сутрин слънчеви лъчи. Небето губеше своя почти черен цвят, за да го замени за романтично синьото. Жери обичаше да наблюдава тази част от денонощието и често го правеше след изморителни коктейли, партита, ревюта, когато въпреки умората не успяваше да заспи. Напомняше й за човешкия живот – човек умира, за да се роди друг. Тъжно, но истина. Един ден и с нея щеше да се случи същото. В ума й се разгръщаше картината за нея като старица – бръчки се стелеха по кожата й, както множество вени по тялото й, слънцето замъгляваше очите й и за това дълги и тежки пердета закриваха прозорците. Пустота и мрачност обгръщаха пространството, но по-лошото беше, че пустотата се беше настанила и в душата й.
Жери разтърси глава, затвори очи за минута. Когато ги отвори, Бас, домакинът й, беше на няколко сантиметра от нея, загледан в гледката навън, но нещо подсказваше на Жери, че мисълта му се стеле извън звездите, извън Аржентина, извън света.
Подаде й чашата с кафе, за което беше помолила без да обръща поглед към нея. Тя я взе от ръката му, а след това рамото й се допря до тъмно-червената стена. Щеше да го остави той да проговори пръв, да я разпита, да я накара да говори или каквато там беше практиката им в Интерпол. Вътрешно вече беше спокойна, подготвена, не усещаше паниката отпреди, не усещаше нищо. Беше го оставила да я заведе в дома си, но тогава нямаше сили да се съпротивлява, нещо в нея се беше пречупило, но беше съумяла да го поправи по-бързо от очакваното, за да се изправи пред него и въпросите му по-силна.
Отпи глътка от кафето си и остави горчивата напитка да погали сетивата й, да ги опари, ако беше нужно. Някога обичаше да потапя бисквити в кафето, да ги поднася към устните си, да отхапва от тях и да усеща вкуса им, орехов в повечето случаи, примесен с този на чисто кафе.
Няколко глътки, няколко минути й бяха нужни, за да довърши кафето си, чисто без захар, сметана или мляко, така го предпочиташе.
Отдалечи се от прозореца и от Бас, за да остави чашата си на масата. Токчетата на обувките й затракаха ритмично по черешовия на цвят паркет. Беше привикнала с болката, дори вече не й правеше впечатление, което й даваше възможност да пристъпва с изисканост и елегантност. След като прическата й се беше развалила, Жери спусна косите си да падат надолу по раменете й. Не беше използвала лак за коса, което позволяваше на кафявите й кичури да стоят по естествен начин. Очите й оставаха безизразни, спокойни, каквато беше и душата й. Кожата й леко настръхна, подтиквана от студения дъх на климатика. Не мислеше, че беше нужно температурата да падне до 22 градуса по Целзий, но това не беше нейният дом, а този на агент Иглес от Интерпол. Вътрешно се засмя на начина, по който звучеше целият този израз.
-Готова ли си да започна с въпросите си, Жери? – гласът му издаваше сигурност, присъща на утвърдил се агент. Тя се върна на предишното си място.
-И да не съм, нима няма да ми ги зададеш? – лека усмивка видя да се разтяга по лицето му. Може би, защото отново му отговаряше с въпрос.
-Ще отговаряш напълно честно на въпросите ми, нали? – обърна се Бас към нея, а очите му мълчаливо я заставяха да не обръща глава в друга посока.
-И да те излъжа ще разбереш или има вероятност истината да убегне от очите ти, да мине покрай тях като вятър невидима? – усмивката на лицето на Бас стана още по-широка, не се опита да прикрие смеха си.
-Не мисля, че има такава вероятност, г-це Риос – в зелените му очи се оплетоха веселост и сериозност. Жери отвърна на усмивката му със своя съвсем лека, която разкри малко от трапчинките й. – Разкажи ми за запознанството си с Енрике де Луна, за онова лято на 2003 година. Искам да знам всичко.
Жери се вгледа в очите му, не виждаше емоция в тях, не виждаше любопитство, той просто си вършеше работата. Пое си глътка въздух, беше й нужна може би минута, за да се върне отново към тази вечер, към това лято. Преобръщащият момент, така го наричаше в съзнанието си, така го отделяше от другите моменти. Животът й се делеше на две части според нея – преди срещата й с Енрике де Луна и след нея.
-И годината знаеш? – очите им се срещнаха за пореден път. Нямаше поставена граница между тях, въпреки че й беше казал, че не иска да бъде с жена като нея. Можеше да се приближи, да го целуне дори, той нямаше да се съпротивлява. – Беше на едно ревю за колекция есен – зима 2003 година. Не помня дизайнера, чиито дрехи представях. Тогава нямаше значение за мен дали дрехите са на Роберто Кавали или на някой уличен дизайнер.
-Защо? – изненадващо я прекъсна Бас. Знаеше, че тя ще се опита да пропусне тази част, но той искаше да знае.
-А защо не? – Жери се усмихна насреща му, а Бас поклати невярващо глава като се усмихваше отново. – Имах нужда от пари, а бях на осемнадесет. Исках да продължа образованието си, имах желанието, но не и шансът. Трябваше да работя, семейството ми нямаше с какво да се прехранва. Баща ми не се интересуваше от нищо друго освен да се напие, да похарчи всички спестени пари за алкохол, а майка ми... Тя нямаше какво друго да направи освен да го търпи, освен да се примирява. Съпротивляваше ли му се, следваха удари, тежки удари – морални, физически. Не й даваше да работи, казваше, че за това ме е родила – за да ги прехранвам. Исках да имам собствен живот, да изградя нещо мое, но не можех! Започнах работа като модел, всички пари отиваха за алкохол. Малкото, които заделях, пазех за напускане на град Санта Фе. На това ревю срещнах Енрике де Луна – най-исканият, най-обичания – Жери леко се засмя, а после насочи поглед към небето, по което звездите вече бяха само малки бледи точици. – Дойде при мен зад сцената, започна да флиртува, да ме разсмива. Всички погледи бяха насочени към нас. Покани ме на вечеря, не можех да откажа този шанс, нали? Беше хубаво – обстановката, музиката, самият той. Беше първата ми любов, първият ми мъж. Мъжът, който си отиде сутринта заедно с изгрева, оставяйки ми пари, билети за самолет до Буенос Айрес и бележка, на която беше написал:
„Не бива да похабяваш красотата си, стоейки тук, изгрев мой!”
Послушах го, така се озовах тук, съвсем сама. Но успях, както сам виждаш. Сега ми липсва само едно – Енрике де Луна. Искам да си го върна, искам отново да съм неговият изгрев.
Бас се вгледа в очите на Жери – виждаше желание, но то не беше отправено към него, а към мъжа, който той добре знаеше, тя никога няма да има отново. Жалко беше, че една красива жена похабяваше всичко за един мъж. След време мъката щеше да съсипе лицето й, да съсипе душата й, но тя живееше за мига, за момента, който понякога се изплъзваше от ръцете й.
-Похабяваш себе си, Жери – не скри упрека си той.
-Какво значение има това, когато не знача нищо повече от затворник за теб? Това съм, нали, Бас? Какво ще поискаш от мен? Кажи плановете си на глас, не мога да ги отгатна.
-Искам да ми помогнеш да разкрия де Луна – Бас погледна Жери, изненадата на лицето й беше видима за това не изчака въпроса й. – Той е наркотрафикант, Жери! Убива невинни хора като им продава дрога, убива ги! Вярно, не е само той, но е един от главните. Заедно можем да го разкрием, заедно можем да го хвърлим в затвора и да спасим милиони човешки животи. Това са хора като теб, като детето, което ти самата си била. Нима ще позволиш да умрат още заради любовта си към де Луна?! Ще променя външния ти вид, той няма да те познае, ще си под друго име, под закрилата на Интерпол и под моя.
-Искаш да ме хвърлиш в неговите обятия ли, в неговото легло? Знаеш, че няма да издържа на чара му, няма да издържа да го гледам близо до мен без да го целуна, знаеш го! Въпреки това ще ме хвърлиш в неговите ръце! Той може да не ме обича, но аз го обичам! Не ме интересува какъв е, не ме интересува живота на другите, защото и те не се интересуват от мен! Егоист ли съм?! По-добре да съм такава, отколкото да нося болката на цялата Земя на плещите си! – Жери запази гласа си в нормална тоналност, не викаше, не се гневеше. Да, това беше шанс да покаже на Енрике, че го обича, че го желае, но като каква? Като непознато момиче ли? Тя искаше той да я заобича като Жери Риос, не като друга.
-А ако го заместя? – Бас се приближи до Жери, доближи тялото й към нейното. Усети дъхът й да гали брадичката му, усещаше как очите й са впити в неговите, в лицето му, как разучават всяка част от него. – Ако се промъкна тайно в сърцето ти, доставяйки наслада на тялото ти?
-Нали не искаше да целуваш устните ми, защото са принадлежали на престъпници, Бас? Нали не искаше да ме имаш, не беше ли така или паметта ми е лоша? – Жери не откъсваше очи от неговите. Беше й приятно да усеща как ръцете му се промъкват към кръста й, нежно го обгръщат, бедрата им се допират едно в друго, харесваше й да усеща дъха му върху кожата си.
-Може и да ме накарате да променя мнението си, г-це Риос – Бас допря страстно устните си до нейните. Не прилагаше натиск, искаше да се увери, че и тя иска тази целувка, когато устните й се отдръпнаха, оставяйки на милиметри от неговите, за да прошепне:
-Може и да се потрудя – устните им отново се сляха, доставяйки удоволствие на сетивата им.