Втора глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=abSDNuBRsMs
Джиана вдигна глава и срещна собственото си отражение в огледалото. Конкурсът за красота. Може би имаше шансове, може би не. И тя самата още не знаеше. Беше сигурна в себе си, не напразно беше ходила повече от две години на курсове за манекенка. Изглеждаше добре, дори много добре. Черната и, леко вълниста коса беше пусната свободно да пада по гърба и, по лицето и нямаше много грим – само нужните неща, за да се почувства като себе си: малко черен молив и спирала; коректор там, където беше нужно и червено червило – не натрапчиво, но не и бледо, - за да е в тон с червената и рокля. Почти всички останали участнички имаха хора, които ги подготвяха. Джи искаше да е направила всичко сама, да знаеше, че може. Изправи се бавно и се завъртя, за да може да се огледа от всички страни. Роклята идеално прилягаше на извивките на тялото и, очертаваше всичко, което трябваше да бъде видяно. Стигаше до земята и точно над коляното започваше да се спуска свободно. Беше сложила обувки на високи токчета, приличащи на шишчета. Някои хора просто се чудеха как може да ходи на такива, но Джиана беше свикнала – просто обичаше да ходи така. Тя беше страстна, дива, необуздана. Показваше го и начинът, по който беше избрала да се облече за тази вечер – червеното винаги е било цветът на господарите.
Джи погледна към часовника, закачен над огледалото. Осем без десет. Десет минути до началото. Десет минути до решаването на нейната съдба. Можеше да успее, трябваше само да повярва в себе си. Беше си го повторила около стотина пъти само днес. И някъде, дълбоко в себе си, знаеше, че е права. Чувстваше го. Чуваха се радостни ръкопляскания, възгласи, щракане на фотоапарати. След малко и гласовете на водещите озвучиха помещението. Въздъхна и после си пое дълбоко дъх. Беше го репетирала хиляди пъти, отново можеше да го направи, все едно там отпред нямаше никого. Когато чу името си, вече беше стигнала почти до подиума.
- Джиана Санчес!
Автоматично вдига главата си, вирна брадичката. Усмивка озари лицето и, краката и затракаха равномерно по стъкления под. Светкавиците я заслепяваха, но тя се правеше, че не ги забелязва. Стигна до края на подиума, където се намираше и журито, и се завъртя. Мястото и беше малко по-назад, така че се наложи да се върне и да го заеме. След малко се появиха още момичета, но чернокоската беше заета с друго. Разглеждаше всички, събрани в това помещение. Основно бяха богаташи, които по незнаен начин бяха спечелили милиони, милиарди дори, и сега ги харчеха по светски събирания. По-голямата част от тях бяха самотни мъже, които също хвърляха луди пари за скъпи компаньонки. Джи ги смяташе за жалки, дори бих я подкрепила. След като огледа цялата публика, любопитният и поглед, примесен с презрение, се спря на журито. Те бяха четирима – две момичета и двама господа. Жените бяха облечени по последен писък на модата, въпреки че беше ясно, че стилът им липсва. Един от мъжете беше застаряващ господин, на около 45, със сива коса. Притежаваше една от най-големите фирми за дрехи и затова се смяташе за перфектният моден консултант. Джи изсумтя наум. И ето го и последният член на журито. Енрике де Луна. Мечтата на всяка жена, някога видяла го. Черната му коса беше къса, с бретон и почти винаги разхвърляна във всички посоки. Очите му бяха в цвят на натурален шоколад и можеха да извадят истината дори и от най-големия лъжец. Атлетичното му тяло често влизаше във фантазиите на жените. „Да, красив е” – призна с неохота Джи. Но въпреки това тя не му се възхищаваше толкова, колкото останалите. Беше просто поредният красив и арогантен мъж. Навсякъде имаше такива, не беше нищо ново, което да трябва да я засяга.
Когато всички момичета излязоха и показаха роклите си, водещият започна да ги представя. Не беше нищо, което нашата героиня да не беше чула досега. Просто думи, еднозначни, безсмислени, глуповати. Точно затова и не ги слушаше, не обръщаше внимание дори. Просто размишляваше. Защо беше дошла тук? Наистина ли имаше нужда от това? От тази изява? Знаеше, че е красива, защо трябваше да си го доказва? И чак сега разбра или просто може би сега осъзна, че мястото и не беше тук. Тя не приличаше на всички тези натруфени госпожички, дошли да търсят слава. Тя не искаше наградата – нощ със същия този Енрике де Луна. Но беше твърде късно. Продължи да се усмихва приветливо и да маха с ръка, когато трябваше. Ревюто продължи с пълна сила. Полу-голи манекенки продължиха да се разхождат напред-назад, да стоят ухилени до уши, все едно някой си е играл с фотошоп и е направил нелепа имитация на усмивка, и да правят чупки. Всички ръкопляскаха, журито пишеше нещо по тефтерите си и скоро, след около два часа, водещият отиде да вземе окончателния резултат. Всички притаиха дъх, в залата можеше да се чуе всеки един удар на всяко едно сърце... Всъщност само Енрике можеше да чуе това, но намекът беше ясен.
- И победител тазгодишния конкурс за красота е... Джиана Санчес!
Всички погледнаха към чернокоската, която бавно пристъпваше напред. Да, може би беше осъзнала, че не я вълнува толкова, но все още и беше трудно да асимилира това, че е спечелила. Сложиха тиарата й и една лента, на която пишеше думите, изречени от водещия. Започнаха да я снимат отвсякъде, сякаш беше някоя холивудска звезда. Тя определено не знаеше дали това е правилното, но май нямаше друг избор, така че започна да се усмихва и да търси начин да избяга. В следващия момент усети една ледено студена ръка да я обгръща. За малко да подскочи, но мъжки глас, абсолютно вписващ се в профила, който тя си беше създала за Енрике, прошепна в ухото и:
- Не се бой, само се прави, че ти е приятно. Тази нощ съм твой. Или ти моя.
Засмя се тихо и пусна една двадесет и четири каратова усмивка. Да, определено някои момичета щяха да получат сърдечен удар заради това.