Първа глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=z_aC5xPQ2f4
Енрике де Луна вървеше уверено към входа на голямата лъскава сграда. Хората се обръщаха след него, заглеждаха го, беше им познат от някъде, от някое предаване, от някоя емисия на новините. Той не ги удостояваше с поглед, продължаваше пътя си сякаш беше сам на улицата. Знаеше какво си мислят, какво си представят, какво желаят, но беше свикнал да бъде желан, да бъде искан. Нито една от всички тези жени, които се мислеха за красиви, които си мислеха, че обличайки черна и прилепваща по тялото рокля стават сексапилни и желани. За човешките мъже вероятно бяха невероятни, но за него – не.
Когато стигна до входа, вратата бе бързо отворена от охраната. Мъжът му кимна с глава за поздрав, пусна дръжката на вратата и изпроводи с глава началника си до стълбите. Беше му странно защо не използва асансьора, когато кабинетът му беше чак на тринадесетия етаж. За остаряващите му кости това беше почти невъзможна задача.
И докато всичко това преминаваше през ума на охраната, осмисляше го отново и отново, задаваше си въпроси, отговаряше си, а накрая му се струваха невъзможни, Енрике беше стигнал до коридора на тринадесетия етаж. Стъпките му отекваха като предупреждение към всеки, дръзнал да му се противопостави, приятното ухание на парфюма му се разнасяше из целия етаж, опияняваше, докосваше, будеше желание. Тъмните му дънки не прилепваха към тялото му, не очертаваха всяка извивка, но разкриваха достатъчно от стройното му тяло.
-Господин де Луна – непоносимият за Енрике глас на секретарката му прекъсна ритмичното удряне на обувките му в пода. Защо я беше назначил, защо не беше я сменил? Сега трябваше да търпи гласът й – смесица от грачене на гарга и вик на стотици мъже.
Енрике изкусно се завъртя на пета, заставайки на около един метър разстояние от нея. Поне не беше нужно да й напомня да му каже за какво го е извикала в този късен следобед, когато знае, че трябва да се приготвя за конкурса, в който беше жури.
Нина, така се казваше секретарката му. Беше способна жена на средна възраст, с няколко висшите, с препоръки от известни компании. Това го успокояваше до някъде, налагаше си, че гласът й не е толкова лош, все пак не всички са родени за певци и рецитатори, нали?
-Една жена дойде да ви търси на обяд, за това ви извиках – „музика” за ушите му беше гласът й, дали не е време наистина да я смени? – Чака ви в кабинета ви.
-Нина, ако искаш можеш да се прибираш, благодаря ти – Енрике се обърна и продължи към кабинета си, който се намираше в края на коридора, не забеляза боготворящото лице на секретарката си.
Няколко крачки го деляха от вратата на кабинета му, от лицето на жената, която не беше виждал от година и няколко месеца, която беше забравил, но тя него - не.
Дървената врата на кабинета му се отвори под натиска на ръката му. Пристъпи леко, безшумно. На стола му с лице към прозорците беше седнала въпросната жена, а светло-кафявите й коси падаха свободно по раменете й. Тук-там имаше по някой рус кичур. Беше му позната отнякъде.
Жената елегантно се изправи, а малкото слънчеви лъчи, които се пропускаха от щорите осветиха тялото й до кръста. Беше облечена с бяла рокля на воали, но тя, миналото й и бъдещето й не бяха чисти, не бяха непорочни като на девица.
-Нямаш ли намерение най-сетне да ми се представиш? – Енрике се отпусна на кафеникавия диван, преметна десния си крак върху левия и отново се загледа в жената.
-Не ме помниш, нали? Как искаш да ти припомня коя съм – облечена или съблечена?
„А защо просто не се обърнеш и не ми покажеш лицето си?”, помисли си Енрике. Скоро щеше да му писне от игричките й и тогава нямаше да пази мислите си за себе си.
-Какво ще кажеш просто да ми кажеш коя си и какво искаш?
-Изнервящо е, нали? Не знаеш с кого говориш, как да се държиш. А някога ми каза, че дори да забравиш лицето ми, не би могъл да забравиш гласа ми.
Ръката му докосна рамото й, беше се озовал до нея по-скоро отколкото тя очакваше. Озоваха се лице в лице, тяло до тяло, очи в очи. За миг тя забрави да диша, а ударите на сърцето й се учестиха. Още го желаеше само за себе си, нужни ли бяха още доказателства?
-Какво искаш, Жери? – гласът му беше студен, а лицето – каменно. Не я искаше тук, не искаше ароматът й да витае в стаята, искаше да я забрави, искаше да забрави как я беше подлъгал да се озове в обятията му, за него това беше приключена отдавна история.
Тя се отдръпна от него, усети студенината в гласа му, държанието. Този път трябваше тя да се постарае, този път трябваше тя да го подлъже, а да примамиш в мрежата си такъв мъж като него беше доста трудна задача.
-Конкурсът – гласът й беше мек, обгръщаше пространството нежно, сладко, както мед лъжицата, - на който ще си жури тази вечер – Жери обхождаше кабинета му докато говореше, нежно погали бюрото му с цвят на тъмна и добре озряла череша. Усети погледа на Енрике върху себе си, тъмните му очи я подканваха да побърза с исканията си. – Искам да го спечеля. Искам да ми дадеш короната или всички ще разберат, че си вампир, ясно ли е?
Тихият смях на Енрике изпълни пространството, подиграваше й се, това, от което тя се страхуваше. Не знаеше как го правеше, но той се озова до нея след секунда, нежно отмести с ръка косата й, прикриваща дясното й ухо. Доближи устни до бузата й, усети как кожата й потръпва от страх и удоволствие, обхвана с ръка кръста й и й прошепна:
-Не си го помисляй, изгрев мой, освен ако не искаш по това красиво лице да се появят следи от зъбите на господин де Луна, може би ще ти достави удоволствие, кой знае, но едно е сигурно – никога повече няма да посмееш да се покажеш пред хората, пред света. Искаш короната ли? Дай ми от сладката ти кръв и е твоя.
Жери се задъхваше, въздухът в дробовете й беше на привършване. Отново тя трябваше да прави компромис, да се съгласява, струваше ли си, за да прекара остатъка от живота си с него, а може би дори вечността? Струваше ли си, Господи...
Опита се да изрече съгласието си, но не успя, учестеното биене на сърцето й проваляше опитите й, задъхването й.
Енрике нежно постави пръст на устните й, знак да замълчи, очерта с пръст линията на устата й, а после с палец погали бузата й. Жери се отпусна в ръцете му, няма да боли, обеща й той докато я настаняваше на дивана. Тя потъна в студенината му, усети как потръпва, но не знаеше дали е от вълнение или от хладината, която се разпростря по тялото й. Енрике нежно доближи устни до врата й, обсипа го с целувки, знаеше как да достави удоволствие не само на себе си, но и на жертвата си. Не можеш само да получаваш, трябва и да дадеш. Знаеше как да се въздържа, как да направи, така че да не боли толкова, как да й хареса. Чувстваше как във вените на Жери вече няма страх, как тя е готова да му даде цялата си кръв, ако трябва, но той не искаше толкова много, предпочиташе да краси витрината със спомените му и да знае, че ако му се прииска да е с него тя ще му даде всичко, ще му даде това, от което се нуждае, дори повече.
Зъбите му нежно погалиха врата й преди да се вкопчат в кожата й. Болка от пробождането се разнесе из тялото й, из сетивата й. Моментна болка, а после всичко й се стори като преди. Ръката му нежно обгръщаше корема й, а другата галеше косата й. Може би, ако не беше зает с пиенето на кръв от нея, щеше да я целуне, може би. Представи си как устните им се сливат в дълга целувка, как сетивата им се наслаждават един на друг, как... Мисълта й започваше да се губи, да изчезва някъде далеч, някъде в миналото или бъдещето. Отмаляваше, нямаше сили дори да помръдне, да проговори, да го помоли да спре. Тогава може би й се стори, че зъбите му се отделят от кожата й, че езикът му нежно облизва тръгналата надолу кръв, а после той доближава устни към нейните, изцапани са с нейната кръв, но това не й прави впечатлени, отвръща на целувката му, иска още, но той отделя устни от нейните, за да прошепне:
-Благодаря...
Останалото бе мъгла в нейното съзнание.