Пета глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=rSPO0TCCQGM
Енрике се възползва от възможността да огледа още веднъж скъпоценното си притежание, което беше негово за тази вечер. Джиана нервно си ритмуваше с крак, беше видимо дори с просто око, но той усещаше притеснението й, объркването й от неестествената за нея обстановка. За пръв път не знаеше какво да каже, за да предразположи една жена, дали беше правилно отново да обгърне с ръка голия й кръст? Не го направи, въпреки че знаеше, че тя няма да отблъсне ласката му. Да, щеше да измърмори нещо, но това нямаше да го спре. Може би чаша хубаво шампанско щеше да й се отрази добре, отпускащо, предразполагащо. За миг съжали, че не беше изпълнил обещанието си към Жери, все пак щеше да има с кой да прекара вечерта, а и ранното утро. Сега цялата му вечер, всички планове, които се въртяха в главата му по време на конкурса за Джиана Санчес, се проваляха.
Вратата на асансьора се отвори пред тях, вътре нямаше никого, което уплаши Джи. Не знаеше на какво е способен мъжът до нея, но нямаше да покаже леката уплаха от това, че трябваше да прекарат няколко часа сами. Джиана обърна глава към Енрике, той й направи лек знак, приканващ я да се качи. Нещо в него като че ли се беше променило, нещо в държанието му или само така й се струваше.
Енрике натисна копчето за пети етаж, а след това се облегна на стената. Джиана обърна очи към него за миг, а после насочи поглед към малкото екранче, на което се изписваше на кой етаж се намират. С всяка секунда притеснението й се увеличаваше, а когато достигнаха до пети етаж сърцето й заби лудо.
-Не се притеснявай, ДжиДжи – за първи път някой я наричаше по този начин, харесваше й, въпреки че идваше от най-омразния й човек на тази земя.
-Казваш ми да не се притеснявам, когато преди около час единственото ти желание беше да поставиш тези ръце – тя насочи поглед към ръцете му. Едната изваждаше ключа от джоба на черните му панталони, а другата беше поставена на дръжката на вратата, - навсякъде по тялото ми? Де Луна, спри се на един образ, моля те – Джи извъртя очи докато Енрике леко се подсмихваше. – Престани да се усмихваш, да се смееш, да бъдеш циник!
-Моя малка ДжиДжи, за да разбереш защо се усмихвам имаш още много да учиш, но вероятно никога няма да те обучат толкова добре – доближи лицето си до нейното, очите им се срещнаха, два диаманта се опряха един в друг, за да премерят блясъка и красотата си.
-Така съм си добре, де Луна. Нямам нужда от твоите уроци – погледът й накара Енрике да завърти глава към вратата, не можеше да устои на тези опожаряващи ириси. В нормално състояние бяха успокояващи, донасящи радост на всеки, който се вгледа в оплитащите се нюанси на синьото и зеленото. Тези очи обаче не успокояваха Енрике, начинът, по който го гледаха, го възбуждаше, но и изпепеляваше. „Какво ли ще остане от мен, помисли си той, до утре сутринта?”
-След вас, госпожице – гласът му беше приглушен и дрезгав. Джи се вгледа отново в очите му докато преминаваше покрай него, сега вече не знаеше наистина какво да очаква. Може би щеше да е по-добре да се насочи към вратата на апартамента му, да премине с уверена крачка отново през нея, за да се озове при папараците. Да, по-добре щеше да е, ако прекара времето си с тях отколкото с него.
Джиана започна да оглежда стаята – нямаше телевизор, радио или какъвто и да е признак, че мъжът насреща й се интересува от това, което пишат за него, и въобще за външния свят. Удобен черен кожен диван примамваше тялото й да се настани върху него. Без Енрике до себе си, разбира се. Бели завеси покриваха прозорците, а пред дивана бяха поставени две малки бели масички. Джи насочи поглед към леглото, чиито завивки Енрике мечтаеше да обгърнат тялото й. Отново пердетата, които покриваха прозорците и стигаха до пода, бяха бели. Леглото изглеждаше удобно и Джи поиска наистина да отпусне тялото си върху белите завивки. Имаше голям гардероб в бяла и кафява гама, а срещу самото легло – чекмедже в същите нюанси.
-Шампанско? – Енрике насочи погледа й към него и й подаде чашата. Джи отпи глътка от горчивата за нея напитка, направи гримаса, но не каза нищо. – Иска ли ти се да отидем в спалнята, да седнем на удобното ми легло? Просто ще си държим ръцете като влюбена двойка, нищо повече – лицето му отново се беше приближило до нейното, връхчето на носа му докосваше нейното, а едната от ръцете му отново беше близо до кръста й.
-Аз и ти, влюбени?! Какво ти става, де Луна? – попита Джи, оставяйки чашата на едната от масите пред дивана, като не искаше да узнае отговора на въпросите си.
Джиана се насочи към прозорците, допря лицето си о завесите, а те нежно я погалиха. Усети дъха му върху кожата си, потръпна, а ръцете му се насочваха към нейните.
-Не си ли се замисляла – започна Енрике с пресипнал глас, - че ти си причината, която точно в този момент ме подлудява? Кожата ти с този мирис на лавандула, който се е увил около мен като шал, очите ти, след чийто поглед след мен остава само пепел, устните ти, до които умирам да допра моите.
Тя беше обърнала лицето си към неговото, притискана от натиска на ръцете му. Всеки момент устните им щяха да се доближат, да се слеят като две нишки. Не знаеше какво да направи, не знаеше кой порив е по-силен – този на тялото или на разума. Ръцете на Енрике нежно я повдигнаха от земята, допряха тялото й плътно до неговото, косите й галеха като вълни бузите на де Луна. Беше здраво хваната в хватката му. Устните му намериха нейните, притиснаха се страстно в нейните. Джи започна да размахва ръце, да го удря с краката си, всичко, на което беше способна. Не можеше да позволи той да продължи още. Възползва се от отпускането на хватката му и отново краката й докоснаха мекия килим. Искаше да му удари шамар заради смелостта и наглостта, но беше ли способна на това?
Енрике се вгледа в очите й, неговите бяха пълни с желание, а нейните – леденостудени. Не разбираше какво иска тя, какво мисли докато звукът от шамар не прозвуча из стаята. Главата на де Луна се наклони на ляво, а ръката му покри дясната му буза.
-Не ме докосвай повече, никога! – Джи изрече тази заповед през зъби, тялото й трепереше от гняв.
-Това ли е желанието Ви, госпожице Санчес? – попита с ирония Енрике. – Не обичам да изпълнявам желанията на някоя разглезена госпожичка, желаеща ме, но не искаща да склони глава.
-Защо? Защото й ти си същият ли, де Луна? – Джи се изсмя подигравателно, доближи лицето си до неговото, накара го да се вгледа в очите й. – Приличам ли ти на жена, която е глезла, която чака да й носят всичко на тепсия? Кажи, приличам ли ти?! Не, нали? Сега ме чуй добре – борила съм се, за да стигна до тук, борила съм се сама, за да стана това, което съм, и нито ти, нито някой от приличните на теб хора, може да ме спре да бъда тази, която съм! Няма да позволя някакъв богат и арогантен мъж да омаловажава постигнатото от мен, разбра ли? Аз съм тази, която трябва да бъда. Имам минало, което ме научи на много неща, имам и бъдеще, което ще ме прегърне с любов, когато изляза от тази стая, пълна с мръсни мисли, ухаеща на гола плът! Ти, ти, де Луна, нямаш нищо от това, защото потъпкваш всичко пред себе си.
Джи обърна гръб на Енрике, който сега беше потънал в мислите след тези думи. Остави я да си тръгне от стаята, а след няколко минути я видя от прозореца как притичва до тротоара , за да си хване такси. „Умна е, беше първата мисъл на Енрике, не мина от главния вход, където я чакат папараците, а от задния. Но откъде знае за него и защо, защо е толкова... дива и необуздана, дори в моите укротяващи ръце? Защо толкова силно я желая, мое тяло, защо толкова желая да бъде с нея от тук до вечността, нима е възможно... Не, Енрике, нищо подобно не може да се случи, не и с теб.”
Мислите му бяха объркани, летяха на всякакви посоки, подтиквани от вихрушката, оставена след тази бурна нощ. Щеше отново да я види, не знаеше защо беше толкова сигурен, но съдбата отново щеше да ги срещне. Надяваше се поне този път съдбата, Господ, небесата или каквото е там, да е на негова страна.