Трета глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=AWV4qq9Rw7w
Жери бавно си проправяше път към столовете. Краката й бяха разранени, боляха я ужасно много. Не беше свикнала да носи толкова високи обувки, а и токчето им беше тънко сякаш всеки момент ще се счупи на две. По време на целия конкурс си представяше как ще има възможност да ги свали в колата на Енрике, а той ще покаже загрижеността си към нея. Искаше да вечерят заедно, да пият вино, той й бе обещал. Ядът отново взимаше превес над болката, как беше възможно да я измами по този начин, та тя му даде кръвта си!
Тялото й се отпусна в не чак толкова удобния стол. Някой можеше ли да й намери по-удобен стол от кожените седалки в колата на Енрике?! Искаше да плаче, да крещи, да вика, да чупи! Никой нямаше да я чуе, всички участнички си бяха тръгнали, но нито една от тях не изпитва толкова голяма болка, такъв яд като нея, знаеше го. Една сълза си проправи път към бузата й, после още една и още една, и още една. Постепенно гримът й се разтече, черни петна от разтечената спирала и молив се появиха по лицето й. Струваше ли си да плаче, струваше ли си да съжалява, че устните му няма да обгръщат в прегръдка тялото й, струваше ли си?
-Жери Риос, какво правиш още тук? – нечий груб, но приятен глас прекъсна самотата й, въпросите в главата й да се разгърнат.
Видя лицето в огледалото – красив мъж, с леко набола брада и съскащи змийски очи. „Като дракон, помисли си Жери, моят дракон.” Леки пламъчета се бореха в очите му, разпалваха нещо дълбоко в нея, изпепеляваха я. Можеше цял ден да се вглежда в очите му, да вижда себе си докато прокарва пръсти през добре подредената му кафява коса. Като че ли го беше мярнала сред гостите, като че ли беше видяла същите тези очи да сканират тялото й под лилавата й рокля. Желание ли беше видяла тогава или просто нормалните измами на женското й съзнание?
-А какво те интересува? – не беше настроена за любезности, за театър, искаше той да се махне, да не я гледа толкова слаба, толкова беззащитна.
-Значи е вярно? – нямаше подигравка в гласа му, безжалостното любопитство на репортера, но всъщност той не беше журналист, не би могъл да бъде. – Отговаряш на въпроса с въпрос, когато не ти изнася.
Приближи се до нея, така че да може да наблюдава реакциите й поне в огледалото. Жери веднага го сравни с Енрике, беше се превърнало в неин навик, нещо, от което не можеше да се отучи. На негово място Енрике би се възползвал от ситуацията, би се доближил, би обърнал главата й, така че да може да вижда очите му, би избърсал сълзите й, би я закарал у дома й, а тя би го поканила вътре, той не би отказал. Мъжът, който седеше пред нея беше различен, той би направил точно обратното, усещаше го във въздуха, а може би се залъгваше за всичко.
-Кърпичка? – предложи й той. Трябваше да откаже, тя не беше слаба жена, можеше да се справи с всичко, но той й въздействаше по начин, непознат за нея, караше я да не може да откаже, защото знаеше кое е добро за нея.
Жери протегна ръка, за да я взема, не смееше да обърне лице към него, не искаше той да забележи изстрадалото й лице, сълзите, но той вече го знаеше. Избърса петната от разтечения грим, бяло и черно се смесиха върху кърпата, добро и зло се оплетоха както съдбите им се завързаха една в друга тази нощ.
-По-добре ли си? – Жери леко кимна с глава, почти незабележимо, все още се страхуваше да обърне лице към него, да срещне змийските му очи, те щяха да са нещото, което да я изпепели. Не го осъзнаваше напълно, но дълбоко в себе си го знаеше, усещаше го с женската си интуиция. – Защо го направи – продължи уверено той сякаш я познаваше от години, - защо даде кръвта си на този мръсник де Луна?
Въпросът му прободе като с нож Жери, а съскащата нотка, пренесла се от очите в гласа му, я накара да се почувства жалка в собствените си очи и в очите на другите. Не можеше да отговори, не можеше дори да излети от клетката, в която сама беше влязла.
Направи опит да се изправи, краката й леко докоснаха пода, студенината му се промъкна от пръстите й до главата. Съзнанието й се замъгли сякаш беше изпила голямо количество алкохол, залюляваше се на посоки, а ръката й потърси шкафчето, на което до преди час бяха гримовете и всякакви прибори за коса на фризьора й. Пред очите й притъмня, сякаш някой беше нахлупил черно було на главата й, беше моментно състояние, което беше изпитвала и преди, не знаеше на какво се дължи, нямаше и определен период, в който се появяваше. Няколко секунди бяха нужни на Жери да се съвземе, бавно пред очите й започна да изсветлява и тя виждаше ясно предметите. Първо празните закачалки, столовете, а след това и непознатият. Лицето му беше каменно, неиздаващо никакво притеснение, загриженост. Може би беше сгрешила за него, може би и той беше същият безчувствен и арогантен тип като Енрике, който въпреки това обичаше.
-Вървете си, моля ви. Не ме интересува кой сте, не ме интересува какво искате от мен, защото в този момент се нуждая от това да си тръгнете! – беше изморена, а този тук й пречеше да си хване такси. Беше нелюбезна, но нима той беше към нея, нима показа някаква загриженост, когато едва не припадна? От този момент го ненавиждаше, този непукизъм я отблъскваше, та той нямаше ли сърце?!
Той така и не си тръгваше, стоеше на едно място, като си ритмуваше с десния крак. Този шум я влудяваше, а увереността му – още повече.
-Втора покана ли чакате? – нервната нотка пролича в гласа й, не можеше повече да търпи някой да не изпълнява това, което тя иска, да се държи сякаш не я чува. – Господин Безименен, умоляваме ви от името на госпожица Риос да си тръгнете и да не се върнете повече! Така повече ли ти харесва?!
-Жери, престани, за Бога! Не ти отива това държание, когато си заплашена от това всеки момент да те убият! – беше го извадила извън спокойствието му, а това, което говореше, бяха пълни глупости за нея, нищо не я заплашваше, нищо и никой.
Жери завъртя глава на ляво, а в следващият миг погледна в очите на събеседника си. Сякаш ток преминаваше по тях, проблясваха по необичаен за нея начин, обезоръжаваха я, но не можеше да се предаде просто на едни мъжки очи, не можеше да склони глава пред змийските му ириси. Не знаеше името му, но и в този миг не й беше нужно.
-Ще дойдеш с мен, ясно ли е? – гласът му беше груб, заповеднически. – Това не е желанието на един богат и арогантен мъж, не си го помисляй. Аз не принадлежа на онази групичка, пред която ти дефилираше полу-гола. Какво ти мина през ума – че искам да притежавам тялото ти ли? Не искам да целувам нещо, което е принадлежало на най-големите престъпници от цял свят, не искам да целувам устните ти, когато хиляди преди мен са ги омърсили – нараняваше егото й, но това не се изписваше по лицето й, сега тя беше като статуя, а той излизаше извън кожата си. – Относно това кой съм, интересува ли те? Бас Иглес, Интерпол.
При тези думи нещо в нея се пречупи, в какво се беше замесила, на какви хора беше попаднала, за да бъде.. да бъде преследвана от Интерпол?! Тя не беше престъпник, не беше наркотрафикант, не беше убийца, не беше нищо повече от момиче с красиво лице и тяло за мъжете, на които беше принадлежала.
-Хайде, върви пред мен! Надявам се, че се разбрахме – гласът му прокънтя в ушите й, премина през нея като вятър, погали прекършените й криле, падаше, но той я улови, за да се опита да й помогне да полети отново може би или да я изпроводи до пясъка и чакъла долу.