Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=R8WhAfZphQQЕнрике отново се завъртя на стола в кабинета си у дома и качи крака на бюрото. Не знаеше какво да прави. Това момиче беше завъртяло главата му. Вече втора седмица се луташе из просторната къща, без да знае какво точно да предприеме. Къде беше сбъркал? Какво се беше случило с него? Не се беше влюбвал никога. Не знаеше дали случващото се е точно това. Повярвайте, не е. Или поне наистина не силно влюбване. Привличане, желание, потребност – да. Харесваше Джиана, определено. Но не знаеше дали има нещо повече. Дали замрялото му сърце още можеше да чувства и да усеща? Изведнъж се чу как въздуха изсвистява и ръката му метна голяма кристална ваза, която се разби в отсрещната стена и изпсува.
- Не може! Просто е невъзможно! Не я обичам! Не! Не! Не!
След малко тръсна глава. Говореше си сам заради момиче. Това не беше на добре. Точно в тази секунда беше един от малкото пъти, в които искаше да е човек, само защото щеше да успее да си вземе успокоително или приспивателно и всичко да остане в миналото. Дори не можеше да се напие... Всъщност можеше, но нямаше такова намерение. Добра се до масичката и вдигна чашата за уиски, пълна с червена течност. Харесваше му да вижда кръвта, докато я поглъща; докато се разливаше по гърлото му. Наистина не знаеше какво точно трябваше да направи. Надяваше се питието да го уравновеси, за да може да мисли трезво, но в момента беше толкова ядосан на себе си, че трезвото мислене му се струваше толкова далечно.
- Мамка му! – промърмори той и изтича пътя до поршето си.
***
Джи се надигна бавно от леглото и хвърли бегъл, изпълнен с нежелание, поглед към електронния часовник, който сочеше седем и петнадесет. Изпсува наум и се отпусна безсилно. Мразеше да се буди толкова рано, но това се случваше всеки ден в последните две седмици. И както всеки ден, така и тази сутрин, пред вратата и имаше бял плик. Но затова по-късно.
Слънцето бавно се процеждаше през спуснатите щори и оставяше красиви отблясъци по мраморния под, където килимът не го покриваше. Същевременно играеше по голата кожа, покрита само от оскъдното бельо, на чернокоската. Тя се размърда отново и стана бързо, което и докара световъртеж. Мразеше това! Но винаги забравяше и скачаше бързо нагоре. Хвана се за нощното си шкафче и наведе глава. Когато отново беше добре, хвана една голяма мъжка риза и я облече. Обожаваше да се разхождаше така из дома си. Никой не я гледаше и имаше право на всичко. Лекциите и започваха към десет и половина, така че имаше почти цялото време на света. Можеше да се наслаждава на януарското слънце на балкона си, по бански. Точно така и направи. Изми се и набързо извади изрязания си бански. Знаеше, че със сигурност ще има няколко подсвирквания, но вече беше свикнала. На път към крайната цел, красавицата мина покрай вратата, където ниско до земята я чакаше тънък бял плик. Да, точно този. Тя се наведе и го повдигна, когато от него изпадна лист от роза. Черна роза. Отново. Цялото и тяло се разтрепери и се наложи да се хване за дръжката, за да не падне. Какво ставаше? Кой беше този непознат, който си мислеше, че това да изпращаш заплахи е шега? Или... Не беше шега. Отново започна да се върти в онзи омагьосан кръг, както вчера. И отново, точно както вчера, тя отиде до голямата тераса, легна на шезлонга и с разтреперани пръсти отвори писмото.
Чудите се за какво ви говоря, нали? Както разбрахте, Джи от две седмици, всъщност точно от деня, след като се срещна с Енрике, получаваше странни писма, изпълнени със заплахи. И всеки път към тях бяха прикрепени черни листа, на които със сребърно мастило беше изписана по една дума. Вече бяха четиринадесет, но на непознат език. Чернокоската просто ги събираше с беглата надежда, че може да открие какво значи. Не ми се вярва, все пак беше написано на латински.
Джи започна бавно да чете, осмисляйки всяка дума.
„Здравей отново, красавице!
Няма да ти кажа да не се страхуваш, защото ще те излъжа. Опасен съм, но мисля, че вече си наясно с това. Трябва да се страхуваш, точно това е, което искам от теб. Паника. Гледам те. И в момента, и докато спеше блажено в топлото си легълце. Знам къде ще ходиш днес, знам какво ще правиш днес. Както всеки ден. Бягай, ако искаш! Но няма да стигнеш далеч. Скоро, много скоро, ще бъдеш в моите ръце. Те ще те докосват, ще си играят с теб. И няма да имаш право на глас. Всичко ще бъде по мой избор. Само и единствено по мой! И когато вече не ми трябваш, ще те убия. Бавно и мъчително ще разкъсвам кожата ти, докато в къщата не замлъкнат предсмъртните ти писъци. Ще ме молиш за милост. Предишното изнасилване ще ти се струва като перце. Ще ме умоляваш. Знам го. Колкото и да си горда, тялото ти не е толкова силно. Не е. И го знаеш. Няма кой да те спаси, няма кой да ме отстрани. И ти не можеш да направиш нищо, нищо, нищо...”
Очите и се насълзиха, точно както всеки път досега, когато четеше това. Поради тази причина, и много други, не чу нервните почуквания по вратата. Човекът от вън не беше от тези с добри нерви, така че бързо се вмъкна вътре и бързо се ориентира. Усещаше присъствието и, малкото туптящо сърце, на терасата. Същевременно беше сигурен, че тя не го е чула. Огледа набързо апартамента и. Дори да имаше колкото си искаше пари, оставени от родителите и като наследство, тя предпочиташе семплите неща. Точно както и мястото, където живееш. Така си го представяше и де Луна. Уютен, без излишни луксове, но достатъчно добре обзаведен, за да може да прекараш целия си ден тук. По стените имаше много фотографии. Нейни, на семейството и, с някои приятелки и с... С един мъж. Енрике се приближи и разучи красивото му лице. Личеше си, че снимката е била късана, мачкана. Заподозря, че е приятелят и и искрено се замоли, за първи път от години, това да е бившият и. Чу шумолене отвън и реши да провери по-късно. Сега имаше малко проблеми, трябваше да изглади случилото се с една човешка. Реши да действа направо и излезе на балкона, където под припека на януарското слънце, Джи се припичаше. На пръв поглед напълно обикновено. Освен няколко дребни детайли. Като например, спускащите се от очите и сълзи и листът хартия, пуснат на земята.
- Какво има? – попита бързо Енрике и се втурна към нея.
Джиана подскочи, дори падна от мястото, в което се беше наместила. След това, приближила колене до тялото си, тя започна да лази бавно и предпазливо назад.
- Стой далеч от мен, де Луна – прошепна почти паникьосано Джи, след което възвърна гласа си. – Ти ги изпращаш, нали? Ти заплашваш, че ще ме убиеш бавно и мъчително.
Докато говореше, се беше изправила и бавно събираше нещо като смелост. Не забелязваше, че стои пред перфектния вампир, за който не знаеше, че е такъв, по бански, който, за съжаление на едни и радост на други, беше доста изрязан. Де Луна си позволи да я огледа добре, но след това върна поглед върху нея.
- Защо да те убивам? – сам чуваше колко реторичен е въпросът му, но Санчес не знаеше нищо за вампирите, така че можеше и да му повярва. – Срещнах те веднъж и то не защото аз исках. Знаеш го. Защо да искам да те убивам?
Джи го погледна в очите и се задържа там. Обмисляше думите му, колко можеше да му вярва, колко беше прав. Много.
- Добре – въздъхна тя примирено и проследи погледа на де Луна, който водеше към шкафа, на който стояха листата от черна роза.
- Откъде са тези? – попита той настоятелно и въпреки че чернокоската беше решила да не отговаря, заплахата в гласа му изтръгна думите от устата и.
- Идват с писмата.
Енрике се приближи с уверена крачка и ги подреди. Стоя, гледа ги известно време, след което каза:
- Мамка му! Къде са писмата?
Беше толкова гневен! Страшен, опасен. Санчес просто посочи чекмеджето, в което ги държеше, и донесе падналото на балкона. Не знаеше какво да прави, с какво да му помогне, затова просто отиде и се облече набързо – беше и приятно да усеща погледа му върху себе си, но после щеше да има угризения на съвестта.
През това време Енрике съсредоточено четеше писмата. Идеше му да удари нещо силно, да разруши целия блок, в който живееше красавицата. Защо? Защо отново? Опита се да се успокои – Джиана изглеждаше толкова изплашена, че неговите викове нямаше да помогнат особено. А и не трябваше да забравя фактора „инат”, който тя доста често използваше. Знаеше, че нямаше да е лесно, но трябваше да опита. Приближи се до нея, която беше седнала по турски на леглото си, и седна срещу нея. Почуди се дали да хване ръцете и, но реши, че физическата близост няма да му помогне.
- ДжиДжи, знам, че нямаш абсолютно никаква причина да ми вярваш, още повече да ми се довериш, но наистина това, което ще ти кажа, е истина. Не цялата, защото не може да я научиш, но част от нея – Енрике млъкна за секунда, след което продължи с тих, настоятелен глас. – Той не се шегува. Сериозен е. Ще те убие точно както го е описал. Той е мой враг и единственият начин, по който може да бъдеш в някаква безопасност, е да дойдеш с мен.
- Моля? – почти извика от изненада красавицата. – Да дойда с теб? Ти добре ли си?
Джи скочи от леглото възмутена и отиде в другия край на стаята. Просто не знаеше какво да прави, да мисли, да чувства.
- Какво ли си мислех – промърмори отчаяно Енрике. – Та с нея няма разправия!
- Просто няма да тръгна с теб, няма. Точка.
- Добре. Стой си тук, трепери от всяко почукване. Сбогом! Не вярвам да те видя повече, тъй като ще бъдеш разкъсана на парчета.
С тези думи, де Луна се обърна и се запъти към вратата. Сложи ръка на дръжката и я натисна плавно. Тя леко изскърца и той пристъпи напред.
- Защо? Защо го правиш? Защо искаш да ме спасиш от този психопат? И най-важното, какво искаш в отплата?
- Ще имам теб, какво повече ми трябва?
След малко тръсна глава. Говореше си сам заради момиче. Това не беше на добре. Точно в тази секунда беше един от малкото пъти, в които искаше да е човек, само защото щеше да успее да си вземе успокоително или приспивателно и всичко да остане в миналото. Дори не можеше да се напие... Всъщност можеше, но нямаше такова намерение. Добра се до масичката и вдигна чашата за уиски, пълна с червена течност. Харесваше му да вижда кръвта, докато я поглъща; докато се разливаше по гърлото му. Наистина не знаеше какво точно трябваше да направи. Надяваше се питието да го уравновеси, за да може да мисли трезво, но в момента беше толкова ядосан на себе си, че трезвото мислене му се струваше толкова далечно.
- Мамка му! – промърмори той и изтича пътя до поршето си.
***
Джи се надигна бавно от леглото и хвърли бегъл, изпълнен с нежелание, поглед към електронния часовник, който сочеше седем и петнадесет. Изпсува наум и се отпусна безсилно. Мразеше да се буди толкова рано, но това се случваше всеки ден в последните две седмици. И както всеки ден, така и тази сутрин, пред вратата и имаше бял плик. Но затова по-късно.
Слънцето бавно се процеждаше през спуснатите щори и оставяше красиви отблясъци по мраморния под, където килимът не го покриваше. Същевременно играеше по голата кожа, покрита само от оскъдното бельо, на чернокоската. Тя се размърда отново и стана бързо, което и докара световъртеж. Мразеше това! Но винаги забравяше и скачаше бързо нагоре. Хвана се за нощното си шкафче и наведе глава. Когато отново беше добре, хвана една голяма мъжка риза и я облече. Обожаваше да се разхождаше така из дома си. Никой не я гледаше и имаше право на всичко. Лекциите и започваха към десет и половина, така че имаше почти цялото време на света. Можеше да се наслаждава на януарското слънце на балкона си, по бански. Точно така и направи. Изми се и набързо извади изрязания си бански. Знаеше, че със сигурност ще има няколко подсвирквания, но вече беше свикнала. На път към крайната цел, красавицата мина покрай вратата, където ниско до земята я чакаше тънък бял плик. Да, точно този. Тя се наведе и го повдигна, когато от него изпадна лист от роза. Черна роза. Отново. Цялото и тяло се разтрепери и се наложи да се хване за дръжката, за да не падне. Какво ставаше? Кой беше този непознат, който си мислеше, че това да изпращаш заплахи е шега? Или... Не беше шега. Отново започна да се върти в онзи омагьосан кръг, както вчера. И отново, точно както вчера, тя отиде до голямата тераса, легна на шезлонга и с разтреперани пръсти отвори писмото.
Чудите се за какво ви говоря, нали? Както разбрахте, Джи от две седмици, всъщност точно от деня, след като се срещна с Енрике, получаваше странни писма, изпълнени със заплахи. И всеки път към тях бяха прикрепени черни листа, на които със сребърно мастило беше изписана по една дума. Вече бяха четиринадесет, но на непознат език. Чернокоската просто ги събираше с беглата надежда, че може да открие какво значи. Не ми се вярва, все пак беше написано на латински.
Джи започна бавно да чете, осмисляйки всяка дума.
„Здравей отново, красавице!
Няма да ти кажа да не се страхуваш, защото ще те излъжа. Опасен съм, но мисля, че вече си наясно с това. Трябва да се страхуваш, точно това е, което искам от теб. Паника. Гледам те. И в момента, и докато спеше блажено в топлото си легълце. Знам къде ще ходиш днес, знам какво ще правиш днес. Както всеки ден. Бягай, ако искаш! Но няма да стигнеш далеч. Скоро, много скоро, ще бъдеш в моите ръце. Те ще те докосват, ще си играят с теб. И няма да имаш право на глас. Всичко ще бъде по мой избор. Само и единствено по мой! И когато вече не ми трябваш, ще те убия. Бавно и мъчително ще разкъсвам кожата ти, докато в къщата не замлъкнат предсмъртните ти писъци. Ще ме молиш за милост. Предишното изнасилване ще ти се струва като перце. Ще ме умоляваш. Знам го. Колкото и да си горда, тялото ти не е толкова силно. Не е. И го знаеш. Няма кой да те спаси, няма кой да ме отстрани. И ти не можеш да направиш нищо, нищо, нищо...”
Очите и се насълзиха, точно както всеки път досега, когато четеше това. Поради тази причина, и много други, не чу нервните почуквания по вратата. Човекът от вън не беше от тези с добри нерви, така че бързо се вмъкна вътре и бързо се ориентира. Усещаше присъствието и, малкото туптящо сърце, на терасата. Същевременно беше сигурен, че тя не го е чула. Огледа набързо апартамента и. Дори да имаше колкото си искаше пари, оставени от родителите и като наследство, тя предпочиташе семплите неща. Точно както и мястото, където живееш. Така си го представяше и де Луна. Уютен, без излишни луксове, но достатъчно добре обзаведен, за да може да прекараш целия си ден тук. По стените имаше много фотографии. Нейни, на семейството и, с някои приятелки и с... С един мъж. Енрике се приближи и разучи красивото му лице. Личеше си, че снимката е била късана, мачкана. Заподозря, че е приятелят и и искрено се замоли, за първи път от години, това да е бившият и. Чу шумолене отвън и реши да провери по-късно. Сега имаше малко проблеми, трябваше да изглади случилото се с една човешка. Реши да действа направо и излезе на балкона, където под припека на януарското слънце, Джи се припичаше. На пръв поглед напълно обикновено. Освен няколко дребни детайли. Като например, спускащите се от очите и сълзи и листът хартия, пуснат на земята.
- Какво има? – попита бързо Енрике и се втурна към нея.
Джиана подскочи, дори падна от мястото, в което се беше наместила. След това, приближила колене до тялото си, тя започна да лази бавно и предпазливо назад.
- Стой далеч от мен, де Луна – прошепна почти паникьосано Джи, след което възвърна гласа си. – Ти ги изпращаш, нали? Ти заплашваш, че ще ме убиеш бавно и мъчително.
Докато говореше, се беше изправила и бавно събираше нещо като смелост. Не забелязваше, че стои пред перфектния вампир, за който не знаеше, че е такъв, по бански, който, за съжаление на едни и радост на други, беше доста изрязан. Де Луна си позволи да я огледа добре, но след това върна поглед върху нея.
- Защо да те убивам? – сам чуваше колко реторичен е въпросът му, но Санчес не знаеше нищо за вампирите, така че можеше и да му повярва. – Срещнах те веднъж и то не защото аз исках. Знаеш го. Защо да искам да те убивам?
Джи го погледна в очите и се задържа там. Обмисляше думите му, колко можеше да му вярва, колко беше прав. Много.
- Добре – въздъхна тя примирено и проследи погледа на де Луна, който водеше към шкафа, на който стояха листата от черна роза.
- Откъде са тези? – попита той настоятелно и въпреки че чернокоската беше решила да не отговаря, заплахата в гласа му изтръгна думите от устата и.
- Идват с писмата.
Енрике се приближи с уверена крачка и ги подреди. Стоя, гледа ги известно време, след което каза:
- Мамка му! Къде са писмата?
Беше толкова гневен! Страшен, опасен. Санчес просто посочи чекмеджето, в което ги държеше, и донесе падналото на балкона. Не знаеше какво да прави, с какво да му помогне, затова просто отиде и се облече набързо – беше и приятно да усеща погледа му върху себе си, но после щеше да има угризения на съвестта.
През това време Енрике съсредоточено четеше писмата. Идеше му да удари нещо силно, да разруши целия блок, в който живееше красавицата. Защо? Защо отново? Опита се да се успокои – Джиана изглеждаше толкова изплашена, че неговите викове нямаше да помогнат особено. А и не трябваше да забравя фактора „инат”, който тя доста често използваше. Знаеше, че нямаше да е лесно, но трябваше да опита. Приближи се до нея, която беше седнала по турски на леглото си, и седна срещу нея. Почуди се дали да хване ръцете и, но реши, че физическата близост няма да му помогне.
- ДжиДжи, знам, че нямаш абсолютно никаква причина да ми вярваш, още повече да ми се довериш, но наистина това, което ще ти кажа, е истина. Не цялата, защото не може да я научиш, но част от нея – Енрике млъкна за секунда, след което продължи с тих, настоятелен глас. – Той не се шегува. Сериозен е. Ще те убие точно както го е описал. Той е мой враг и единственият начин, по който може да бъдеш в някаква безопасност, е да дойдеш с мен.
- Моля? – почти извика от изненада красавицата. – Да дойда с теб? Ти добре ли си?
Джи скочи от леглото възмутена и отиде в другия край на стаята. Просто не знаеше какво да прави, да мисли, да чувства.
- Какво ли си мислех – промърмори отчаяно Енрике. – Та с нея няма разправия!
- Просто няма да тръгна с теб, няма. Точка.
- Добре. Стой си тук, трепери от всяко почукване. Сбогом! Не вярвам да те видя повече, тъй като ще бъдеш разкъсана на парчета.
С тези думи, де Луна се обърна и се запъти към вратата. Сложи ръка на дръжката и я натисна плавно. Тя леко изскърца и той пристъпи напред.
- Защо? Защо го правиш? Защо искаш да ме спасиш от този психопат? И най-важното, какво искаш в отплата?
- Ще имам теб, какво повече ми трябва?
Няма коментари:
Публикуване на коментар