Усмивките продължиха да се изписват на лицата на звездите тази вечер, очите им блестяха в екстаз – истински или не, мисля, че и сами ще се сетите. Ръката около кръста на Джиана не се отпускаше, напротив, Енрике все по-силно и все по-собственически я притискаше до себе си, докосваше красивото и тяло, потънал в безмълвни мечти. Беше щастлив, че хората ще го видят с този диамант; че всички щяха да разберат чия щеше да бъде тя тази вечер. След като стотина папараци бяха документирали тяхната близост, де Луна се приближи до едно черно порше кайен и отвори пасажерската врата. Помогна на зашеметената Джи да се качи и бързо изтича до шофьорското място. За щастие, всички прозорци бяха затъмнени, така че „късметлийката” на вечерта можеше да се наслади на кавалера си. Ако иска де. В секундата, в която вратите бяха затворени и ключът на стартера завъртян, чернокоската се обърна към своята „награда” и я погледна почти с омраза.
- Докога ще трябва да те търпя? – попита направо тя, без заобикалки.
- Ако искаш, може още сега да слезеш. Но около колата има около двайсетина папараци, така че не мисля, че ще си много очарована, ако направиш това. Не че ако си тръгнеш след вечеря, те вече ще са се разотишли. Мисля, че ще има най-малко утре сутринта, може да останеш да спиш с мен или...
- Само през трупа ми! – почти извика победителката.
- Или да останеш да живееш с мен – така никога папараците няма да те хванат – довърши Енрике, все едно никога не е бил прекъсван.
Джи, абсолютно обидена, се обърна и се загледа през прозореца. Какво си мислеше този... Дори не можеше да намери правилните думи! Смяташе, че тя щеше да се поддаде на чара му? Че щеше да спи с него само защото той искаше. Тя не беше като онези негови момиченца, с които той си играеше като кукли. Тя беше жена, която знаеше какво иска... Или в повечето случаи знаеше какво иска. Както сега. Единственото и желание беше да се разкара от тази твърде луксозна кола, да отиде до някой скътана пицария и да хапне набързо, потънала в някой волейболен мач. Знаеше как да се забавлява сама – беше се научила добре. Потънала в тези мисли, тя не усети кога са спрели и кога де Луна вече отваряше вратата, на която тя беше подпряла глава, поради което за малко да падне. Идеше и да изпсува, но „добрият” кавалер не и позволи нищо такова. Хвана я под ръка, прегърна я близо, твърде близо, до себе си и я завъртя, за да може фотографите да я видят хубаво. Със самото завъртане си предостави достатъчно време, за да може да зарови глава в меката и коса и да докосне с устни врата и. Тя, без да иска, изтръпна – просто заради мъжката ласка, която не беше получавала от много време. Направи гримаса на отвращение, но продължи да се усмихва. Този маскарад започваше да и омръзва, направо да и писва от него. Искаше да спре, да си тръгне. Кога? Отговорът само на този въпрос я интересуваше.
Енрике се извини внимателно и бързо отведе тазвечерната си красавица в големия ресторант. Имаше маса на неговото име в най-тъмното, уютно и интимно място в цялото помещение. Джи въздъхна и призна, но само пред себе си, че този мъж имаше вкус, и то добър. Надяваше се това да е първото и единствено признание за някое негово качество тази вечер, а и по принцип. Не можеше да приеме, че той може нещо, каквото и да е.
- Заповядайте, мадам – каза той ласкателно и я настани на сепарето, след което седна до нея, отново с ръка на кръста и.
- Нямаш ли къде да сложиш тази ръка? – попита заядливо Джиана, но не се премести от него – и тя не знаеше защо.
- Мога да я сложа на много места по и във това тяло, само трябва да ми позволиш – отвърна мило, съблазнително красавецът.
Устата на момичето се отвори и затвори няколко пъти, неспособна да каже каквото и да е. Чакай, той наистина ли туко-що каза това? Наистина ли такива мисли преминаваха през главата му? Идеше и да... Да го убие. Но не можеше. Защото точно в този момент се появи една сервитьорка – явно трябваше да поръчат, - а свидетелите не бяха за предпочитане. Скритото предложение, казано преди малко, увисна самотно във въздуха. Джи тръсна глава и се обърна към жената, която трябваше да ги обслужи. Скритото Беше млада, красива, със завидни форми и неприкрит интерес, четящ се в очите и. Явно не за първи път обслужваше Енрике. Джи спря милите си, преди да са отишли в много грешна посока, а именно дали го е обслужвала само в ресторанта на хотела или пет-шест етажа по-нагоре, в неговата стая.
- Добре дошли, господин де Луна. Какво ще желаете тази вечер?
„Не си мисли такива неща, Джи, не, не и не” - започна да си повтаря красавицата, когато сервитьорката каза второто изречение. Можеше да значи няколко неща. Енрике я извади от тези мисли.
- Здрасти, Сиси. Обичайното.
Момичето се завъртя и тръгна към другите маси. Джи все още седеше в здравата прегръдка на мъжът. Може би и харесваше, съвсем малко, но не защото беше прегърната от него, просто защото изобщо беше прегърната. И това не беше задоволство на ума и, а само на тялото. Просто женска реакция. Не знаеше какво да мисли, какво да прави. Защо това се случваше? Къде попадна? Какъв беше този конкурс, на който се записа с пълното си съзнание, глупост ли направи? И как, по дяволите, този мъж беше толкова неустоимо красив?
- Заповядайте!
От тези думи Джиана подскочи. Де Луна се засмя и игриво захапа ухото и, след което отпрати сервитьорката. Джи потръпна, но не каза нищо. Започна бавно да разглежда нещата, сложени на масата. Някаква крем супа, риба, сигурно сьомга, някакъв десерт , плодове, дребни сладки, кафе. Нищо от тези... Трудно да ги наречеш вкусотии, но нещо подобно, та нищо то тях не приличаше на пица.
- Какво е това, де Луна?
- Това, – посочи той към крем супата. – е крем супа от ечемик с уиски и сметана. Онова там е задушен сьомга с яйчен крем, краставица и свеж копър. Има и филе миньон с гъши дроб и трюфели, поръсени с коняк, мадейра и червено вино, гарнитура от картофи, моркови и дребни тиквички. Сорбе от плодове...
- Какво от плодове?
- Сорбе. Десертно алкохолно питие, което се приготвя от плодове, сладолед и вино. Преди да ме прекъснеш, исках да ти обясня, че това са някои от храните, сервирани през фаталната вечер на Титаник.
Джи погледна почти с отвращение предложените и ястия, но не каза нищо. Не знаеше колко папараци има тук, – искрено се надяваше броят им да е под нулата – как трябваше да се държи, дали някой я гледаше. Хвърли бегъл поглед към събеседника си, който първо придърпа крем супата и повтори действията му. Беше като огледало на Енрике – всяко негово движение биваше повтаряно от красавицата. Освен едно – изражението Това на вампирът беше най-обикновено, дори може би леко съсредоточено, докато Джиана едва сдържаше нахлуващия порив да върне храната. След третата хапка просто се отказа:
- Няма да ям това! – беше толкова категорична, че един нормален човек, без завидните опити в спора на Енрике, просто би се изпарил. – Не ме интересува, ако ще и е това, което е ял Наполеон – не можеш да ме накараш да се докосна до него отново.
Де Луна за малко да избухне в смях, но удържа прилива, така че само се усмихна самодоволно.
- Не можеш да отречеш, че е вкусно. Просто си инат.
- Вкусно? На това му казваш вкусно? – неволно потръпна Санчес.
Сега пък учуден поглед се заби в нея. Красавецът наистина беше изненадан. Мислеше си, че всеки би се радвал на такава храна, а сега това... Това капризно момиченце я отхвърляше с лека ръка. Представи си как се чувства горката храна – обидена и наранена, но не каза нищо – все пак се предполагаше това да е най-щастливата вечер в живота на победителката.
- Сиси, ще дойдеш ли за малко?
След секунди сервитьорката се появи с дежурната усмивка.
- Бих искал да поръчам... Ъм, пица – в гласа му се усети неудобство.
След около двадесет минути пицата беше тук, красавицата похапваше апетитно и дори не обръщаше внимание на събеседника си. Може би не беше особено възпитано, но сега наистина не я интересуваше. Времето течеше, но тя не бързаше. Изисканият ресторант с неизисканата кухня беше невероятно добро попадение. А и затишието от страна на Енрике просто допълваше перфектно картинката. Скоро часовникът на ръката на господина отчете десет и половина и красавицата се надигна. Де Луна отново не каза нищо – и двамата знаеха, че тя иска да си тръгне. С нежелание си помисли:
„Провал. А щеше да е добра, много добра.”
Джи вече беше близо до вратата, когато се обърна и измери с поглед кавалера си. Поклати глава и се отдалечи.
Енрике се чувстваше странно. Никоя жена досега не му беше устоявала. А сега... Та тя дори не го погледна! Чувстваше се некомфортно в негово присъствие, искаше да избяга по-бързо, дори обиди любимата му храна. Трябваше ли да и е сърдит заради това? Но пък и кога щеше да е види отново... Веднага, всъщност. Точно както вратата се беше затворила с трясък, така се и отвори. И отново влезе Джиана. Самодоволна усмивка се изписа по лицето на господина. Тя си върна при него, седна на предишното си място и попадна в прегръдката му – нарочно или не, дори и тя самата не разбра.
- Знаех, че ще се върнеш.
- Не се възгордявай толкова. Не е заради теб. Просто реших, че е по-разумно да... Да прекарам вечерта с теб.
- О, така ли? И какво те накара така бързо да си промениш?
Тя го погледна отровно и продължи да се взира в очите му, изговаряйки излагащите я думички.
- Беше прав. За папараците.
- Знам. Винаги съм прав. А сега – към моите покои.
- Ако искаш, може още сега да слезеш. Но около колата има около двайсетина папараци, така че не мисля, че ще си много очарована, ако направиш това. Не че ако си тръгнеш след вечеря, те вече ще са се разотишли. Мисля, че ще има най-малко утре сутринта, може да останеш да спиш с мен или...
- Само през трупа ми! – почти извика победителката.
- Или да останеш да живееш с мен – така никога папараците няма да те хванат – довърши Енрике, все едно никога не е бил прекъсван.
Джи, абсолютно обидена, се обърна и се загледа през прозореца. Какво си мислеше този... Дори не можеше да намери правилните думи! Смяташе, че тя щеше да се поддаде на чара му? Че щеше да спи с него само защото той искаше. Тя не беше като онези негови момиченца, с които той си играеше като кукли. Тя беше жена, която знаеше какво иска... Или в повечето случаи знаеше какво иска. Както сега. Единственото и желание беше да се разкара от тази твърде луксозна кола, да отиде до някой скътана пицария и да хапне набързо, потънала в някой волейболен мач. Знаеше как да се забавлява сама – беше се научила добре. Потънала в тези мисли, тя не усети кога са спрели и кога де Луна вече отваряше вратата, на която тя беше подпряла глава, поради което за малко да падне. Идеше и да изпсува, но „добрият” кавалер не и позволи нищо такова. Хвана я под ръка, прегърна я близо, твърде близо, до себе си и я завъртя, за да може фотографите да я видят хубаво. Със самото завъртане си предостави достатъчно време, за да може да зарови глава в меката и коса и да докосне с устни врата и. Тя, без да иска, изтръпна – просто заради мъжката ласка, която не беше получавала от много време. Направи гримаса на отвращение, но продължи да се усмихва. Този маскарад започваше да и омръзва, направо да и писва от него. Искаше да спре, да си тръгне. Кога? Отговорът само на този въпрос я интересуваше.
Енрике се извини внимателно и бързо отведе тазвечерната си красавица в големия ресторант. Имаше маса на неговото име в най-тъмното, уютно и интимно място в цялото помещение. Джи въздъхна и призна, но само пред себе си, че този мъж имаше вкус, и то добър. Надяваше се това да е първото и единствено признание за някое негово качество тази вечер, а и по принцип. Не можеше да приеме, че той може нещо, каквото и да е.
- Заповядайте, мадам – каза той ласкателно и я настани на сепарето, след което седна до нея, отново с ръка на кръста и.
- Нямаш ли къде да сложиш тази ръка? – попита заядливо Джиана, но не се премести от него – и тя не знаеше защо.
- Мога да я сложа на много места по и във това тяло, само трябва да ми позволиш – отвърна мило, съблазнително красавецът.
Устата на момичето се отвори и затвори няколко пъти, неспособна да каже каквото и да е. Чакай, той наистина ли туко-що каза това? Наистина ли такива мисли преминаваха през главата му? Идеше и да... Да го убие. Но не можеше. Защото точно в този момент се появи една сервитьорка – явно трябваше да поръчат, - а свидетелите не бяха за предпочитане. Скритото предложение, казано преди малко, увисна самотно във въздуха. Джи тръсна глава и се обърна към жената, която трябваше да ги обслужи. Скритото Беше млада, красива, със завидни форми и неприкрит интерес, четящ се в очите и. Явно не за първи път обслужваше Енрике. Джи спря милите си, преди да са отишли в много грешна посока, а именно дали го е обслужвала само в ресторанта на хотела или пет-шест етажа по-нагоре, в неговата стая.
- Добре дошли, господин де Луна. Какво ще желаете тази вечер?
„Не си мисли такива неща, Джи, не, не и не” - започна да си повтаря красавицата, когато сервитьорката каза второто изречение. Можеше да значи няколко неща. Енрике я извади от тези мисли.
- Здрасти, Сиси. Обичайното.
Момичето се завъртя и тръгна към другите маси. Джи все още седеше в здравата прегръдка на мъжът. Може би и харесваше, съвсем малко, но не защото беше прегърната от него, просто защото изобщо беше прегърната. И това не беше задоволство на ума и, а само на тялото. Просто женска реакция. Не знаеше какво да мисли, какво да прави. Защо това се случваше? Къде попадна? Какъв беше този конкурс, на който се записа с пълното си съзнание, глупост ли направи? И как, по дяволите, този мъж беше толкова неустоимо красив?
- Заповядайте!
От тези думи Джиана подскочи. Де Луна се засмя и игриво захапа ухото и, след което отпрати сервитьорката. Джи потръпна, но не каза нищо. Започна бавно да разглежда нещата, сложени на масата. Някаква крем супа, риба, сигурно сьомга, някакъв десерт , плодове, дребни сладки, кафе. Нищо от тези... Трудно да ги наречеш вкусотии, но нещо подобно, та нищо то тях не приличаше на пица.
- Какво е това, де Луна?
- Това, – посочи той към крем супата. – е крем супа от ечемик с уиски и сметана. Онова там е задушен сьомга с яйчен крем, краставица и свеж копър. Има и филе миньон с гъши дроб и трюфели, поръсени с коняк, мадейра и червено вино, гарнитура от картофи, моркови и дребни тиквички. Сорбе от плодове...
- Какво от плодове?
- Сорбе. Десертно алкохолно питие, което се приготвя от плодове, сладолед и вино. Преди да ме прекъснеш, исках да ти обясня, че това са някои от храните, сервирани през фаталната вечер на Титаник.
Джи погледна почти с отвращение предложените и ястия, но не каза нищо. Не знаеше колко папараци има тук, – искрено се надяваше броят им да е под нулата – как трябваше да се държи, дали някой я гледаше. Хвърли бегъл поглед към събеседника си, който първо придърпа крем супата и повтори действията му. Беше като огледало на Енрике – всяко негово движение биваше повтаряно от красавицата. Освен едно – изражението Това на вампирът беше най-обикновено, дори може би леко съсредоточено, докато Джиана едва сдържаше нахлуващия порив да върне храната. След третата хапка просто се отказа:
- Няма да ям това! – беше толкова категорична, че един нормален човек, без завидните опити в спора на Енрике, просто би се изпарил. – Не ме интересува, ако ще и е това, което е ял Наполеон – не можеш да ме накараш да се докосна до него отново.
Де Луна за малко да избухне в смях, но удържа прилива, така че само се усмихна самодоволно.
- Не можеш да отречеш, че е вкусно. Просто си инат.
- Вкусно? На това му казваш вкусно? – неволно потръпна Санчес.
Сега пък учуден поглед се заби в нея. Красавецът наистина беше изненадан. Мислеше си, че всеки би се радвал на такава храна, а сега това... Това капризно момиченце я отхвърляше с лека ръка. Представи си как се чувства горката храна – обидена и наранена, но не каза нищо – все пак се предполагаше това да е най-щастливата вечер в живота на победителката.
- Сиси, ще дойдеш ли за малко?
След секунди сервитьорката се появи с дежурната усмивка.
- Бих искал да поръчам... Ъм, пица – в гласа му се усети неудобство.
След около двадесет минути пицата беше тук, красавицата похапваше апетитно и дори не обръщаше внимание на събеседника си. Може би не беше особено възпитано, но сега наистина не я интересуваше. Времето течеше, но тя не бързаше. Изисканият ресторант с неизисканата кухня беше невероятно добро попадение. А и затишието от страна на Енрике просто допълваше перфектно картинката. Скоро часовникът на ръката на господина отчете десет и половина и красавицата се надигна. Де Луна отново не каза нищо – и двамата знаеха, че тя иска да си тръгне. С нежелание си помисли:
„Провал. А щеше да е добра, много добра.”
Джи вече беше близо до вратата, когато се обърна и измери с поглед кавалера си. Поклати глава и се отдалечи.
Енрике се чувстваше странно. Никоя жена досега не му беше устоявала. А сега... Та тя дори не го погледна! Чувстваше се некомфортно в негово присъствие, искаше да избяга по-бързо, дори обиди любимата му храна. Трябваше ли да и е сърдит заради това? Но пък и кога щеше да е види отново... Веднага, всъщност. Точно както вратата се беше затворила с трясък, така се и отвори. И отново влезе Джиана. Самодоволна усмивка се изписа по лицето на господина. Тя си върна при него, седна на предишното си място и попадна в прегръдката му – нарочно или не, дори и тя самата не разбра.
- Знаех, че ще се върнеш.
- Не се възгордявай толкова. Не е заради теб. Просто реших, че е по-разумно да... Да прекарам вечерта с теб.
- О, така ли? И какво те накара така бързо да си промениш?
Тя го погледна отровно и продължи да се взира в очите му, изговаряйки излагащите я думички.
- Беше прав. За папараците.
- Знам. Винаги съм прав. А сега – към моите покои.
Няма коментари:
Публикуване на коментар