Джиана слезе бавно от колата. Какво правеше? Какво си мислеше, че прави? Той беше психопат, луд психопат, който я вкарваше в къщата си. "Сама се вкарвам" – мислено се поправи чернокоската. Поклати глава. Наистина нямаше представа какво става. Защо му се доверяваше, въпреки че вътре, дълбоко в сърцето си, знаеше, че той изпраща писмата. Защо, защо, защо? Нямаше отговор. На нито един въпрос. Просто щеше да продължи да върви смирено и да приеме смъртта с високо вдигната глава и много остроумничене. Това беше планът. А дали беше изпълним – предстои да видим.
Красавицата застана пред масивната постройка и я огледа. Огромно имение, сякаш от 19 век, направено от перфектно оформени камъни, триетажно, в което сигурно всичките и имоти, оставени и от родителите и, щяха да се съберат най-малко пет пъти. Имаше и огромна градина, изпълнена с всякакви цветя. Представи си наведения Енрике да работи върху градината си, с лопата в ръка и мушкато в другата. Неволно се засмя, с което получи въпросителен поглед от гореспоменатия. Вече не беше по бански – набързо се беше облякла и набутала най-нужните неща в един куфар. Не вярваше, не искаше да остава много време при него, но чак сега осъзна, че точно това не зависи от нея. Въздъхна – сили и липсваха за повече.
- Добре дошла – каза Енрике и отвори вратата.
Пред нея се разкри красивата къща. На първия етаж голяма коридор водеше до още огромен хол, в който можеше да живееш, според красавицата. Вратата на хола беше точно срещу тази, чиято дръжка Енрике още държеше. Джи, опиянена от всичко, което виждаше, продължи несигурно напред, докосвайки всяко нещо. Приличаше на дете, за първи път заведено в огромен магазин за детски играчки.
Очите и продължаваха да оглеждат помещението. Трудно щеше да повярва, че това място е просто една къща, дом, в който някой можеше да живее. Изглеждаше толкова... Безлично? Все едно това е място, поддържано от персоналът, където се организират само наистина важни събития. Не и харесваше да знае, че докосне ли нещо, то може да се счупи на секундата. Беше толкова крехко и перфектно. Твърде перфектно. Чу шум зад себе си и в следващия момент усети дъха на Енрике по врата си. Устните му докоснаха леко ключицата, изкачвайки се нагоре.
- Защо ли не се досетих? - попита почти недоловимо красавицата, когато ръцете му обгърнаха кръста и и Де Луна се настани на дивана, придръпвайки я към себе си.
Той се засмя - от онзи красив, изтънчен смях, и я намести удобно върху коляното си. Момичето не гъгна. Дори не знаеше защо. Дали приемаше това, че той е направил първата крачка към тяхата... Физическа връзка за нещо по-добро, за нещо оневиняващо я. Когато хвана собствените си мисли, чернокоската почти подскочи и се отдалечи от него. Последвалият я въпросителен поглед просто беше подминат. Започна да оглежда къщата. Или поне стаята, в която беше сега. Искаше да се качи нагоре, да отиде в неговата стая, да усети мирисът му... Тръсна невярващо глава. Чакай, наистина ли това бяха мислите, минали през умът и? Наистина не можеше да повярва, че... Дори не можеше да си го помисли! И все пак искаше да види стаята му, неговото единствено местенце. Надяваше се там да има нещо повече, нещо, от което да разбере досегашния му живот, защото за нея той беше просто една загадка. Мъжът, пробил към славата с невероятни модели на безбожно скъпи цени. Това беше информацията, която беше известна на всички за Енрике де Луна. Която беше известна на Джиана. Може би без причина, но се чувстваше странно пренебрегната Та тя дори не го познаваше! Все пак... Приближи се към картините, стилно разположени над около камината. Вгледа се внимателно и веднага позна един от любимите си художници - Салвадор Дали. Сигурно беше някаква фалшификация или... Не можеше да е истинско, просто беше невъзможно да притежава известна картина на испанеца си. В къщата си. Звучеше толкова... Неестествено? След малко се поправи наум - звучеше снобско. Точно като този господин. Продължи да разглежда огромната стая, като непрекъснато хвърляше по едно око на собственика и, който най-спокойно се беше изтегнал в мекия диван и отпиваше бавно и... съблазнително от чашата си с червено вино. На масичката до него стоеше бутилката, от която явно си беше налял.
- Дали, Салвадор Дали - поясни Енрике, като видя погледът на красавицата отново да се отправя към първоначалната картина.
- Разбрах още от самото начало. Но кой я е фалшифицирал - изглежда наистина реална.
- Оригинал е.
- Моля? - попита сякаш не разбрала Джи.
- Скъпа, ДжиДжи, имаш още толкова до учиш... - с тези думи разговорът беше приключен. Така разбра и момичето. От щателната проверка преди малко, Санчес вече беше разбрала къде се намират стълбите и се изкачи по тях. Коридор, застлан с червен килим като на владетел, водеше до няколко стаи. Имаше чувството, че наистина е попаднала в някой средновековен замък. А дали не беше? Като малка бе мечтала да стане принцеса. Вече не. Но сега, заобиколена от толкова богатство, детската и мечта се завърна с гръм и трясък. Докосна дръжката на една от вратите и я завъртя. Тя изщрака и пред нея се откри перфектно обзаведена спалня, в която сигурно целият и апартамент би могъл да се събере. Не беше чула нищо, но изведнъж усети ръцете на де Луна на кръста си. Той я повдигна, прошепна нещо в ухото и и я завъртя. Лек смях, необуздан, необмислен, се откъсна от устните и, когато беше вдигната и прегърната като бебе. Той се запъти към най-голямата, най-тежката врата и я отвори с един замах. Ако предишната стая и се беше сторила като за принцеси,то тази си беше направо за богове. Огромно легло, на което можеха да легнат около десетина човека и да остане още място, се помещаваше в средата на стаята. Тъмно червен балдахин го заграждаше от почти всички страни, така че каквото се правеше в него, трудно би могло да се види от хора, извън леглото. Имаше няколко гардероба, разположени по дължината на едната стена, а до другата се намираше голямото махагоново бюро, върху което небрежно бяха разхвърляни всякакви документации. Мъжът постави красавицата на леглото и отиде до барчето до бюрото. Огледа алкохола внимателно и извади една бутилка, с която напълни чашата на Джиана. Когато и я подаде, тя само поклати глава и попита:
- Можеш ли да направиш шотове?
Енрике се зачуди, но само кимна и красавицата се усмихна. Скоро на леглото, върху голяма дървена табла, имаше около стотина малки чашки, пълни с някакъв алкохол.
- Сега ще играем на "Никога не съм". Играта започна. Енрике, въпреки че човешкия алкохол не му действаше, определено се развесели и започна да измисля интересни неща. Беше ред на Джи. Тя докосна чашата и се замисли. След това каза:
- Никога не съм го правила на плаж.
Енрике се засмя и взе един шот. След като го изпи, се замисли. Искаше да каже нещо, заради което тя да изпие голяма доза. Мислите му се въртяха бързо, наистина имаше желание да я напие.
- Никога не съм казвал "Обичам те"...
Красавицата замръзна, но бързо се съвзе. Не докосна шота. Въпросителният поглед на де Луна я срещна за трети път в последните няколко часа. Но тя само обърна свенливо глава. Не беше от тези хора, не обичаше да казва какво чувства. Всъщност никога досега не бе имала причина да казва тези думи, никога досега не беше обичала истински. И все още не обичаше. Играта продължи с пълна сила. Въпросите, смехът, разлетия алкохол - всички шумове се събираха в един. Слънцето вече се бе прибрало, когато красавицата не можа да погълне повече и реши, че е време да поеме последствията от изпития алкохол. Така и направи. В стаята не се виждаше почти нищо, само силуетите на различните предмети и на небрежно облегналия се Енрике. Момичето се добра до уредбата, където набързо пусна първият диск, който напипа, и започна да танцува. За щастие, песните бяха достатъчно бързи, за да може красавицата да се развихри задоволително. Дори много повече. В тъмнината тялото съблазнително се движеше в ритъма на музиката. Тя беше като забранения плод, като подаръкът за Коледа, който трябваше първо да си изработиш. Джи се засмя леко и с няколко крачки се качи на бюрото на мъжа. Извивките и сякаш го викаха, караха го да я докосне. Беше на път да го направи, когато вратата се отвори яростно и пред двамата се появи жена, която светна яростно лампата.
- Нямам намерение да ме пренебрегваш заради поредната си курва. Имаме банка за обиране, де Луна!
До вратата, застанала с ръце на кръста, стоеше невъзможно красива жена, на около двадесет и пет, според представите на Джи, който всъщност бяха невероятно грешни, с шоколадова на цвят коса, стигаща до средата на гърба и, отровно зелени очи и много омраза, събрана в това перфектно творение на природата. Санчес спря танца по средата и я погледна с любопитство. Скочи от бюрото като пантера. Пияна пантера. Залитна при приземяването, но това не и направи голямо впечатление. Изприпка, с което изненада дори себе си, до де Луна и застана точно в ръцете му.
- Коя е тя? - попита почти с детинска невинност красавицата. - И какво прави тук? Енрике се засмя.
- Алекс - ДжиДжи, ДжиДжи - Алекс. Моя приятелка и... Съучастник.
Красавицата още не обмислила тези думи, се засмя. Но звънкият и смях бързо замря, когато видя Енрике да се облича в черни дънки и прилепнала тениска и да зарежда... Чакайте, това пистолет ли беше? Направи го толкова бързо и заучено, че Санчес реши, че си е фантазирала. След малко вампирът вече беше до нея и я повдигна леко, за да я намести под юрганите.
- Заспивай и когато се събудиш, ще съм при теб.
С тези думи и малко по-дълга целувка по бузата, мъжът изхвърча през вратата с Алекс.
Красавицата застана пред масивната постройка и я огледа. Огромно имение, сякаш от 19 век, направено от перфектно оформени камъни, триетажно, в което сигурно всичките и имоти, оставени и от родителите и, щяха да се съберат най-малко пет пъти. Имаше и огромна градина, изпълнена с всякакви цветя. Представи си наведения Енрике да работи върху градината си, с лопата в ръка и мушкато в другата. Неволно се засмя, с което получи въпросителен поглед от гореспоменатия. Вече не беше по бански – набързо се беше облякла и набутала най-нужните неща в един куфар. Не вярваше, не искаше да остава много време при него, но чак сега осъзна, че точно това не зависи от нея. Въздъхна – сили и липсваха за повече.
- Добре дошла – каза Енрике и отвори вратата.
Пред нея се разкри красивата къща. На първия етаж голяма коридор водеше до още огромен хол, в който можеше да живееш, според красавицата. Вратата на хола беше точно срещу тази, чиято дръжка Енрике още държеше. Джи, опиянена от всичко, което виждаше, продължи несигурно напред, докосвайки всяко нещо. Приличаше на дете, за първи път заведено в огромен магазин за детски играчки.
Очите и продължаваха да оглеждат помещението. Трудно щеше да повярва, че това място е просто една къща, дом, в който някой можеше да живее. Изглеждаше толкова... Безлично? Все едно това е място, поддържано от персоналът, където се организират само наистина важни събития. Не и харесваше да знае, че докосне ли нещо, то може да се счупи на секундата. Беше толкова крехко и перфектно. Твърде перфектно. Чу шум зад себе си и в следващия момент усети дъха на Енрике по врата си. Устните му докоснаха леко ключицата, изкачвайки се нагоре.
- Защо ли не се досетих? - попита почти недоловимо красавицата, когато ръцете му обгърнаха кръста и и Де Луна се настани на дивана, придръпвайки я към себе си.
Той се засмя - от онзи красив, изтънчен смях, и я намести удобно върху коляното си. Момичето не гъгна. Дори не знаеше защо. Дали приемаше това, че той е направил първата крачка към тяхата... Физическа връзка за нещо по-добро, за нещо оневиняващо я. Когато хвана собствените си мисли, чернокоската почти подскочи и се отдалечи от него. Последвалият я въпросителен поглед просто беше подминат. Започна да оглежда къщата. Или поне стаята, в която беше сега. Искаше да се качи нагоре, да отиде в неговата стая, да усети мирисът му... Тръсна невярващо глава. Чакай, наистина ли това бяха мислите, минали през умът и? Наистина не можеше да повярва, че... Дори не можеше да си го помисли! И все пак искаше да види стаята му, неговото единствено местенце. Надяваше се там да има нещо повече, нещо, от което да разбере досегашния му живот, защото за нея той беше просто една загадка. Мъжът, пробил към славата с невероятни модели на безбожно скъпи цени. Това беше информацията, която беше известна на всички за Енрике де Луна. Която беше известна на Джиана. Може би без причина, но се чувстваше странно пренебрегната Та тя дори не го познаваше! Все пак... Приближи се към картините, стилно разположени над около камината. Вгледа се внимателно и веднага позна един от любимите си художници - Салвадор Дали. Сигурно беше някаква фалшификация или... Не можеше да е истинско, просто беше невъзможно да притежава известна картина на испанеца си. В къщата си. Звучеше толкова... Неестествено? След малко се поправи наум - звучеше снобско. Точно като този господин. Продължи да разглежда огромната стая, като непрекъснато хвърляше по едно око на собственика и, който най-спокойно се беше изтегнал в мекия диван и отпиваше бавно и... съблазнително от чашата си с червено вино. На масичката до него стоеше бутилката, от която явно си беше налял.
- Дали, Салвадор Дали - поясни Енрике, като видя погледът на красавицата отново да се отправя към първоначалната картина.
- Разбрах още от самото начало. Но кой я е фалшифицирал - изглежда наистина реална.
- Оригинал е.
- Моля? - попита сякаш не разбрала Джи.
- Скъпа, ДжиДжи, имаш още толкова до учиш... - с тези думи разговорът беше приключен. Така разбра и момичето. От щателната проверка преди малко, Санчес вече беше разбрала къде се намират стълбите и се изкачи по тях. Коридор, застлан с червен килим като на владетел, водеше до няколко стаи. Имаше чувството, че наистина е попаднала в някой средновековен замък. А дали не беше? Като малка бе мечтала да стане принцеса. Вече не. Но сега, заобиколена от толкова богатство, детската и мечта се завърна с гръм и трясък. Докосна дръжката на една от вратите и я завъртя. Тя изщрака и пред нея се откри перфектно обзаведена спалня, в която сигурно целият и апартамент би могъл да се събере. Не беше чула нищо, но изведнъж усети ръцете на де Луна на кръста си. Той я повдигна, прошепна нещо в ухото и и я завъртя. Лек смях, необуздан, необмислен, се откъсна от устните и, когато беше вдигната и прегърната като бебе. Той се запъти към най-голямата, най-тежката врата и я отвори с един замах. Ако предишната стая и се беше сторила като за принцеси,то тази си беше направо за богове. Огромно легло, на което можеха да легнат около десетина човека и да остане още място, се помещаваше в средата на стаята. Тъмно червен балдахин го заграждаше от почти всички страни, така че каквото се правеше в него, трудно би могло да се види от хора, извън леглото. Имаше няколко гардероба, разположени по дължината на едната стена, а до другата се намираше голямото махагоново бюро, върху което небрежно бяха разхвърляни всякакви документации. Мъжът постави красавицата на леглото и отиде до барчето до бюрото. Огледа алкохола внимателно и извади една бутилка, с която напълни чашата на Джиана. Когато и я подаде, тя само поклати глава и попита:
- Можеш ли да направиш шотове?
Енрике се зачуди, но само кимна и красавицата се усмихна. Скоро на леглото, върху голяма дървена табла, имаше около стотина малки чашки, пълни с някакъв алкохол.
- Сега ще играем на "Никога не съм". Играта започна. Енрике, въпреки че човешкия алкохол не му действаше, определено се развесели и започна да измисля интересни неща. Беше ред на Джи. Тя докосна чашата и се замисли. След това каза:
- Никога не съм го правила на плаж.
Енрике се засмя и взе един шот. След като го изпи, се замисли. Искаше да каже нещо, заради което тя да изпие голяма доза. Мислите му се въртяха бързо, наистина имаше желание да я напие.
- Никога не съм казвал "Обичам те"...
Красавицата замръзна, но бързо се съвзе. Не докосна шота. Въпросителният поглед на де Луна я срещна за трети път в последните няколко часа. Но тя само обърна свенливо глава. Не беше от тези хора, не обичаше да казва какво чувства. Всъщност никога досега не бе имала причина да казва тези думи, никога досега не беше обичала истински. И все още не обичаше. Играта продължи с пълна сила. Въпросите, смехът, разлетия алкохол - всички шумове се събираха в един. Слънцето вече се бе прибрало, когато красавицата не можа да погълне повече и реши, че е време да поеме последствията от изпития алкохол. Така и направи. В стаята не се виждаше почти нищо, само силуетите на различните предмети и на небрежно облегналия се Енрике. Момичето се добра до уредбата, където набързо пусна първият диск, който напипа, и започна да танцува. За щастие, песните бяха достатъчно бързи, за да може красавицата да се развихри задоволително. Дори много повече. В тъмнината тялото съблазнително се движеше в ритъма на музиката. Тя беше като забранения плод, като подаръкът за Коледа, който трябваше първо да си изработиш. Джи се засмя леко и с няколко крачки се качи на бюрото на мъжа. Извивките и сякаш го викаха, караха го да я докосне. Беше на път да го направи, когато вратата се отвори яростно и пред двамата се появи жена, която светна яростно лампата.
- Нямам намерение да ме пренебрегваш заради поредната си курва. Имаме банка за обиране, де Луна!
До вратата, застанала с ръце на кръста, стоеше невъзможно красива жена, на около двадесет и пет, според представите на Джи, който всъщност бяха невероятно грешни, с шоколадова на цвят коса, стигаща до средата на гърба и, отровно зелени очи и много омраза, събрана в това перфектно творение на природата. Санчес спря танца по средата и я погледна с любопитство. Скочи от бюрото като пантера. Пияна пантера. Залитна при приземяването, но това не и направи голямо впечатление. Изприпка, с което изненада дори себе си, до де Луна и застана точно в ръцете му.
- Коя е тя? - попита почти с детинска невинност красавицата. - И какво прави тук? Енрике се засмя.
- Алекс - ДжиДжи, ДжиДжи - Алекс. Моя приятелка и... Съучастник.
Красавицата още не обмислила тези думи, се засмя. Но звънкият и смях бързо замря, когато видя Енрике да се облича в черни дънки и прилепнала тениска и да зарежда... Чакайте, това пистолет ли беше? Направи го толкова бързо и заучено, че Санчес реши, че си е фантазирала. След малко вампирът вече беше до нея и я повдигна леко, за да я намести под юрганите.
- Заспивай и когато се събудиш, ще съм при теб.
С тези думи и малко по-дълга целувка по бузата, мъжът изхвърча през вратата с Алекс.
Няма коментари:
Публикуване на коментар