Осма глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=dwfKZ-1jyiw&feature=avmsc2

Джиана слезе бавно от колата. Какво правеше? Какво си мислеше, че прави? Той беше психопат, луд психопат, който я вкарваше в къщата си. "Сама се вкарвам" – мислено се поправи чернокоската. Поклати глава. Наистина нямаше представа какво става. Защо му се доверяваше, въпреки че вътре, дълбоко в сърцето си, знаеше, че той изпраща писмата. Защо, защо, защо? Нямаше отговор. На нито един въпрос. Просто щеше да продължи да върви смирено и да приеме смъртта с високо вдигната глава и много остроумничене. Това беше планът. А дали беше изпълним – предстои да видим.
Красавицата застана пред масивната постройка и я огледа. Огромно имение, сякаш от 19 век, направено от перфектно оформени камъни, триетажно, в което сигурно всичките и имоти, оставени и от родителите и, щяха да се съберат най-малко пет пъти. Имаше и огромна градина, изпълнена с всякакви цветя. Представи си наведения Енрике да работи върху градината си, с лопата в ръка и мушкато в другата. Неволно се засмя, с което получи въпросителен поглед от гореспоменатия. Вече не беше по бански – набързо се беше облякла и набутала най-нужните неща в един куфар. Не вярваше, не искаше да остава много време при него, но чак сега осъзна, че точно това не зависи от нея. Въздъхна – сили и липсваха за повече.
- Добре дошла – каза Енрике и отвори вратата.
Пред нея се разкри красивата къща. На първия етаж голяма коридор водеше до още огромен хол, в който можеше да живееш, според красавицата. Вратата на хола беше точно срещу тази, чиято дръжка Енрике още държеше. Джи, опиянена от всичко, което виждаше, продължи несигурно напред, докосвайки всяко нещо. Приличаше на дете, за първи път заведено в огромен магазин за детски играчки.
Очите и продължаваха да оглеждат помещението. Трудно щеше да повярва, че това място е просто една къща, дом, в който някой можеше да живее. Изглеждаше толкова... Безлично? Все едно това е място, поддържано от персоналът, където се организират само наистина важни събития. Не и харесваше да знае, че докосне ли нещо, то може да се счупи на секундата. Беше толкова крехко и перфектно. Твърде перфектно. Чу шум зад себе си и в следващия момент усети дъха на Енрике по врата си. Устните му докоснаха леко ключицата, изкачвайки се нагоре.
- Защо ли не се досетих? - попита почти недоловимо красавицата, когато ръцете му обгърнаха кръста и и Де Луна се настани на дивана, придръпвайки я към себе си.
Той се засмя - от онзи красив, изтънчен смях, и я намести удобно върху коляното си. Момичето не гъгна. Дори не знаеше защо. Дали приемаше това, че той е направил първата крачка към тяхата... Физическа връзка за нещо по-добро, за нещо оневиняващо я. Когато хвана собствените си мисли, чернокоската почти подскочи и се отдалечи от него. Последвалият я въпросителен поглед просто беше подминат. Започна да оглежда къщата. Или поне стаята, в която беше сега. Искаше да се качи нагоре, да отиде в неговата стая, да усети мирисът му... Тръсна невярващо глава. Чакай, наистина ли това бяха мислите, минали през умът и? Наистина не можеше да повярва, че... Дори не можеше да си го помисли! И все пак искаше да види стаята му, неговото единствено местенце. Надяваше се там да има нещо повече, нещо, от което да разбере досегашния му живот, защото за нея той беше просто една загадка. Мъжът, пробил към славата с невероятни модели на безбожно скъпи цени. Това беше информацията, която беше известна на всички за Енрике де Луна. Която беше известна на Джиана. Може би без причина, но се чувстваше странно пренебрегната Та тя дори не го познаваше! Все пак... Приближи се към картините, стилно разположени над около камината. Вгледа се внимателно и веднага позна един от любимите си художници - Салвадор Дали. Сигурно беше някаква фалшификация или... Не можеше да е истинско, просто беше невъзможно да притежава известна картина на испанеца си. В къщата си. Звучеше толкова... Неестествено? След малко се поправи наум - звучеше снобско. Точно като този господин. Продължи да разглежда огромната стая, като непрекъснато хвърляше по едно око на собственика и, който най-спокойно се беше изтегнал в мекия диван и отпиваше бавно и... съблазнително от чашата си с червено вино. На масичката до него стоеше бутилката, от която явно си беше налял.
- Дали, Салвадор Дали - поясни Енрике, като видя погледът на красавицата отново да се отправя към първоначалната картина.
- Разбрах още от самото начало. Но кой я е фалшифицирал - изглежда наистина реална.
- Оригинал е.
- Моля? - попита сякаш не разбрала Джи.
- Скъпа, ДжиДжи, имаш още толкова до учиш... - с тези думи разговорът беше приключен. Така разбра и момичето. От щателната проверка преди малко, Санчес вече беше разбрала къде се намират стълбите и се изкачи по тях. Коридор, застлан с червен килим като на владетел, водеше до няколко стаи. Имаше чувството, че наистина е попаднала в някой средновековен замък. А дали не беше? Като малка бе мечтала да стане принцеса. Вече не. Но сега, заобиколена от толкова богатство, детската и мечта се завърна с гръм и трясък. Докосна дръжката на една от вратите и я завъртя. Тя изщрака и пред нея се откри перфектно обзаведена спалня, в която сигурно целият и апартамент би могъл да се събере. Не беше чула нищо, но изведнъж усети ръцете на де Луна на кръста си. Той я повдигна, прошепна нещо в ухото и и я завъртя. Лек смях, необуздан, необмислен, се откъсна от устните и, когато беше вдигната и прегърната като бебе. Той се запъти към най-голямата, най-тежката врата и я отвори с един замах. Ако предишната стая и се беше сторила като за принцеси,то тази си беше направо за богове. Огромно легло, на което можеха да легнат около десетина човека и да остане още място, се помещаваше в средата на стаята. Тъмно червен балдахин го заграждаше от почти всички страни, така че каквото се правеше в него, трудно би могло да се види от хора, извън леглото. Имаше няколко гардероба, разположени по дължината на едната стена, а до другата се намираше голямото махагоново бюро, върху което небрежно бяха разхвърляни всякакви документации. Мъжът постави красавицата на леглото и отиде до барчето до бюрото. Огледа алкохола внимателно и извади една бутилка, с която напълни чашата на Джиана. Когато и я подаде, тя само поклати глава и попита:
- Можеш ли да направиш шотове?
Енрике се зачуди, но само кимна и красавицата се усмихна. Скоро на леглото, върху голяма дървена табла, имаше около стотина малки чашки, пълни с някакъв алкохол.
- Сега ще играем на "Никога не съм". Играта започна. Енрике, въпреки че човешкия алкохол не му действаше, определено се развесели и започна да измисля интересни неща. Беше ред на Джи. Тя докосна чашата и се замисли. След това каза:
- Никога не съм го правила на плаж.
Енрике се засмя и взе един шот. След като го изпи, се замисли. Искаше да каже нещо, заради което тя да изпие голяма доза. Мислите му се въртяха бързо, наистина имаше желание да я напие.
- Никога не съм казвал "Обичам те"...
Красавицата замръзна, но бързо се съвзе. Не докосна шота. Въпросителният поглед на де Луна я срещна за трети път в последните няколко часа. Но тя само обърна свенливо глава. Не беше от тези хора, не обичаше да казва какво чувства. Всъщност никога досега не бе имала причина да казва тези думи, никога досега не беше обичала истински. И все още не обичаше. Играта продължи с пълна сила. Въпросите, смехът, разлетия алкохол - всички шумове се събираха в един. Слънцето вече се бе прибрало, когато красавицата не можа да погълне повече и реши, че е време да поеме последствията от изпития алкохол. Така и направи. В стаята не се виждаше почти нищо, само силуетите на различните предмети и на небрежно облегналия се Енрике. Момичето се добра до уредбата, където набързо пусна първият диск, който напипа, и започна да танцува. За щастие, песните бяха достатъчно бързи, за да може красавицата да се развихри задоволително. Дори много повече. В тъмнината тялото съблазнително се движеше в ритъма на музиката. Тя беше като забранения плод, като подаръкът за Коледа, който трябваше първо да си изработиш. Джи се засмя леко и с няколко крачки се качи на бюрото на мъжа. Извивките и сякаш го викаха, караха го да я докосне. Беше на път да го направи, когато вратата се отвори яростно и пред двамата се появи жена, която светна яростно лампата.
- Нямам намерение да ме пренебрегваш заради поредната си курва. Имаме банка за обиране, де Луна!
До вратата, застанала с ръце на кръста, стоеше невъзможно красива жена, на около двадесет и пет, според представите на Джи, който всъщност бяха невероятно грешни, с шоколадова на цвят коса, стигаща до средата на гърба и, отровно зелени очи и много омраза, събрана в това перфектно творение на природата. Санчес спря танца по средата и я погледна с любопитство. Скочи от бюрото като пантера. Пияна пантера. Залитна при приземяването, но това не и направи голямо впечатление. Изприпка, с което изненада дори себе си, до де Луна и застана точно в ръцете му.
- Коя е тя? - попита почти с детинска невинност красавицата. - И какво прави тук? Енрике се засмя.
- Алекс - ДжиДжи, ДжиДжи - Алекс. Моя приятелка и... Съучастник.
Красавицата още не обмислила тези думи, се засмя. Но звънкият и смях бързо замря, когато видя Енрике да се облича в черни дънки и прилепнала тениска и да зарежда... Чакайте, това пистолет ли беше? Направи го толкова бързо и заучено, че Санчес реши, че си е фантазирала. След малко вампирът вече беше до нея и я повдигна леко, за да я намести под юрганите.
- Заспивай и когато се събудиш, ще съм при теб.
С тези думи и малко по-дълга целувка по бузата, мъжът изхвърча през вратата с Алекс.

Седма глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=v4DAMsRBtFA
Звездите започваха да избледняват съвсем леко и да отстъпват място на нежните сутрин слънчеви лъчи. Небето губеше своя почти черен цвят, за да го замени за романтично синьото. Жери обичаше да наблюдава тази част от денонощието и често го правеше след изморителни коктейли, партита, ревюта, когато въпреки умората не успяваше да заспи. Напомняше й за човешкия живот – човек умира, за да се роди друг. Тъжно, но истина. Един ден и с нея щеше да се случи същото. В ума й се разгръщаше картината за нея като старица – бръчки се стелеха по кожата й, както множество вени по тялото й, слънцето замъгляваше очите й и за това дълги и тежки пердета закриваха прозорците. Пустота и мрачност обгръщаха пространството, но по-лошото беше, че пустотата се беше настанила и в душата й.
Жери разтърси глава, затвори очи за минута. Когато ги отвори, Бас, домакинът й, беше на няколко сантиметра от нея, загледан в гледката навън, но нещо подсказваше на Жери, че мисълта му се стеле извън звездите, извън Аржентина, извън света.
Подаде й чашата с кафе, за което беше помолила без да обръща поглед към нея. Тя я взе от ръката му, а след това рамото й се допря до тъмно-червената стена. Щеше да го остави той да проговори пръв, да я разпита, да я накара да говори или каквато там беше практиката им в Интерпол. Вътрешно вече беше спокойна, подготвена, не усещаше паниката отпреди, не усещаше нищо. Беше го оставила да я заведе в дома си, но тогава нямаше сили да се съпротивлява, нещо в нея се беше пречупило, но беше съумяла да го поправи по-бързо от очакваното, за да се изправи пред него и въпросите му по-силна.
Отпи глътка от кафето си и остави горчивата напитка да погали сетивата й, да ги опари, ако беше нужно. Някога обичаше да потапя бисквити в кафето, да ги поднася към устните си, да отхапва от тях и да усеща вкуса им, орехов в повечето случаи, примесен с този на чисто кафе.
Няколко глътки, няколко минути й бяха нужни, за да довърши кафето си, чисто без захар, сметана или мляко, така го предпочиташе.
Отдалечи се от прозореца и от Бас, за да остави чашата си на масата. Токчетата на обувките й затракаха ритмично по черешовия на цвят паркет. Беше привикнала с болката, дори вече не й правеше впечатление, което й даваше възможност да пристъпва с изисканост и елегантност. След като прическата й се беше развалила, Жери спусна косите си да падат надолу по раменете й. Не беше използвала лак за коса, което позволяваше на кафявите й кичури да стоят по естествен начин. Очите й оставаха безизразни, спокойни, каквато беше и душата й. Кожата й леко настръхна, подтиквана от студения дъх на климатика. Не мислеше, че беше нужно температурата да падне до 22 градуса по Целзий, но това не беше нейният дом, а този на агент Иглес от Интерпол. Вътрешно се засмя на начина, по който звучеше целият този израз.
-Готова ли си да започна с въпросите си, Жери? – гласът му издаваше сигурност, присъща на утвърдил се агент. Тя се върна на предишното си място.
-И да не съм, нима няма да ми ги зададеш? – лека усмивка видя да се разтяга по лицето му. Може би, защото отново му отговаряше с въпрос.
-Ще отговаряш напълно честно на въпросите ми, нали? – обърна се Бас към нея, а очите му мълчаливо я заставяха да не обръща глава в друга посока.
-И да те излъжа ще разбереш или има вероятност истината да убегне от очите ти, да мине покрай тях като вятър невидима? – усмивката на лицето на Бас стана още по-широка, не се опита да прикрие смеха си.
-Не мисля, че има такава вероятност, г-це Риос – в зелените му очи се оплетоха веселост и сериозност. Жери отвърна на усмивката му със своя съвсем лека, която разкри малко от трапчинките й. – Разкажи ми за запознанството си с Енрике де Луна, за онова лято на 2003 година. Искам да знам всичко.
Жери се вгледа в очите му, не виждаше емоция в тях, не виждаше любопитство, той просто си вършеше работата. Пое си глътка въздух, беше й нужна може би минута, за да се върне отново към тази вечер, към това лято. Преобръщащият момент, така го наричаше в съзнанието си, така го отделяше от другите моменти. Животът й се делеше на две части според нея – преди срещата й с Енрике де Луна и след нея.
-И годината знаеш? – очите им се срещнаха за пореден път. Нямаше поставена граница между тях, въпреки че й беше казал, че не иска да бъде с жена като нея. Можеше да се приближи, да го целуне дори, той нямаше да се съпротивлява. – Беше на едно ревю за колекция есен – зима 2003 година. Не помня дизайнера, чиито дрехи представях. Тогава нямаше значение за мен дали дрехите са на Роберто Кавали или на някой уличен дизайнер.
-Защо? – изненадващо я прекъсна Бас. Знаеше, че тя ще се опита да пропусне тази част, но той искаше да знае.
-А защо не? – Жери се усмихна насреща му, а Бас поклати невярващо глава като се усмихваше отново. – Имах нужда от пари, а бях на осемнадесет. Исках да продължа образованието си, имах желанието, но не и шансът. Трябваше да работя, семейството ми нямаше с какво да се прехранва. Баща ми не се интересуваше от нищо друго освен да се напие, да похарчи всички спестени пари за алкохол, а майка ми... Тя нямаше какво друго да направи освен да го търпи, освен да се примирява. Съпротивляваше ли му се, следваха удари, тежки удари – морални, физически. Не й даваше да работи, казваше, че за това ме е родила – за да ги прехранвам. Исках да имам собствен живот, да изградя нещо мое, но не можех! Започнах работа като модел, всички пари отиваха за алкохол. Малкото, които заделях, пазех за напускане на град Санта Фе. На това ревю срещнах Енрике де Луна – най-исканият, най-обичания – Жери леко се засмя, а после насочи поглед към небето, по което звездите вече бяха само малки бледи точици. – Дойде при мен зад сцената, започна да флиртува, да ме разсмива. Всички погледи бяха насочени към нас. Покани ме на вечеря, не можех да откажа този шанс, нали? Беше хубаво – обстановката, музиката, самият той. Беше първата ми любов, първият ми мъж. Мъжът, който си отиде сутринта заедно с изгрева, оставяйки ми пари, билети за самолет до Буенос Айрес и бележка, на която беше написал:
„Не бива да похабяваш красотата си, стоейки тук, изгрев мой!”
Послушах го, така се озовах тук, съвсем сама. Но успях, както сам виждаш. Сега ми липсва само едно – Енрике де Луна. Искам да си го върна, искам отново да съм неговият изгрев.
Бас се вгледа в очите на Жери – виждаше желание, но то не беше отправено към него, а към мъжа, който той добре знаеше, тя никога няма да има отново. Жалко беше, че една красива жена похабяваше всичко за един мъж. След време мъката щеше да съсипе лицето й, да съсипе душата й, но тя живееше за мига, за момента, който понякога се изплъзваше от ръцете й.
-Похабяваш себе си, Жери – не скри упрека си той.
-Какво значение има това, когато не знача нищо повече от затворник за теб? Това съм, нали, Бас? Какво ще поискаш от мен? Кажи плановете си на глас, не мога да ги отгатна.
-Искам да ми помогнеш да разкрия де Луна – Бас погледна Жери, изненадата на лицето й беше видима за това не изчака въпроса й. – Той е наркотрафикант, Жери! Убива невинни хора като им продава дрога, убива ги! Вярно, не е само той, но е един от главните. Заедно можем да го разкрием, заедно можем да го хвърлим в затвора и да спасим милиони човешки животи. Това са хора като теб, като детето, което ти самата си била. Нима ще позволиш да умрат още заради любовта си към де Луна?! Ще променя външния ти вид, той няма да те познае, ще си под друго име, под закрилата на Интерпол и под моя.
-Искаш да ме хвърлиш в неговите обятия ли, в неговото легло? Знаеш, че няма да издържа на чара му, няма да издържа да го гледам близо до мен без да го целуна, знаеш го! Въпреки това ще ме хвърлиш в неговите ръце! Той може да не ме обича, но аз го обичам! Не ме интересува какъв е, не ме интересува живота на другите, защото и те не се интересуват от мен! Егоист ли съм?! По-добре да съм такава, отколкото да нося болката на цялата Земя на плещите си! – Жери запази гласа си в нормална тоналност, не викаше, не се гневеше. Да, това беше шанс да покаже на Енрике, че го обича, че го желае, но като каква? Като непознато момиче ли? Тя искаше той да я заобича като Жери Риос, не като друга.
-А ако го заместя? – Бас се приближи до Жери, доближи тялото й към нейното. Усети дъхът й да гали брадичката му, усещаше как очите й са впити в неговите, в лицето му, как разучават всяка част от него. – Ако се промъкна тайно в сърцето ти, доставяйки наслада на тялото ти?
-Нали не искаше да целуваш устните ми, защото са принадлежали на престъпници, Бас? Нали не искаше да ме имаш, не беше ли така или паметта ми е лоша? – Жери не откъсваше очи от неговите. Беше й приятно да усеща как ръцете му се промъкват към кръста й, нежно го обгръщат, бедрата им се допират едно в друго, харесваше й да усеща дъха му върху кожата си.
-Може и да ме накарате да променя мнението си, г-це Риос – Бас допря страстно устните си до нейните. Не прилагаше натиск, искаше да се увери, че и тя иска тази целувка, когато устните й се отдръпнаха, оставяйки на милиметри от неговите, за да прошепне:
-Може и да се потрудя – устните им отново се сляха, доставяйки удоволствие на сетивата им.

Шеста глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=R8WhAfZphQQЕнрике отново се завъртя на стола в кабинета си у дома и качи крака на бюрото. Не знаеше какво да прави. Това момиче беше завъртяло главата му. Вече втора седмица се луташе из просторната къща, без да знае какво точно да предприеме. Къде беше сбъркал? Какво се беше случило с него? Не се беше влюбвал никога. Не знаеше дали случващото се е точно това. Повярвайте, не е. Или поне наистина не силно влюбване. Привличане, желание, потребност – да. Харесваше Джиана, определено. Но не знаеше дали има нещо повече. Дали замрялото му сърце още можеше да чувства и да усеща? Изведнъж се чу как въздуха изсвистява и ръката му метна голяма кристална ваза, която се разби в отсрещната стена и изпсува.

- Не може! Просто е невъзможно! Не я обичам! Не! Не! Не!
След малко тръсна глава. Говореше си сам заради момиче. Това не беше на добре. Точно в тази секунда беше един от малкото пъти, в които искаше да е човек, само защото щеше да успее да си вземе успокоително или приспивателно и всичко да остане в миналото. Дори не можеше да се напие... Всъщност можеше, но нямаше такова намерение. Добра се до масичката и вдигна чашата за уиски, пълна с червена течност. Харесваше му да вижда кръвта, докато я поглъща; докато се разливаше по гърлото му. Наистина не знаеше какво точно трябваше да направи. Надяваше се питието да го уравновеси, за да може да мисли трезво, но в момента беше толкова ядосан на себе си, че трезвото мислене му се струваше толкова далечно.
- Мамка му! – промърмори той и изтича пътя до поршето си.

***
Джи се надигна бавно от леглото и хвърли бегъл, изпълнен с нежелание, поглед към електронния часовник, който сочеше седем и петнадесет. Изпсува наум и се отпусна безсилно. Мразеше да се буди толкова рано, но това се случваше всеки ден в последните две седмици. И както всеки ден, така и тази сутрин, пред вратата и имаше бял плик. Но затова по-късно.
Слънцето бавно се процеждаше през спуснатите щори и оставяше красиви отблясъци по мраморния под, където килимът не го покриваше. Същевременно играеше по голата кожа, покрита само от оскъдното бельо, на чернокоската. Тя се размърда отново и стана бързо, което и докара световъртеж. Мразеше това! Но винаги забравяше и скачаше бързо нагоре. Хвана се за нощното си шкафче и наведе глава. Когато отново беше добре, хвана една голяма мъжка риза и я облече. Обожаваше да се разхождаше така из дома си. Никой не я гледаше и имаше право на всичко. Лекциите и започваха към десет и половина, така че имаше почти цялото време на света. Можеше да се наслаждава на януарското слънце на балкона си, по бански. Точно така и направи. Изми се и набързо извади изрязания си бански. Знаеше, че със сигурност ще има няколко подсвирквания, но вече беше свикнала. На път към крайната цел, красавицата мина покрай вратата, където ниско до земята я чакаше тънък бял плик. Да, точно този. Тя се наведе и го повдигна, когато от него изпадна лист от роза. Черна роза. Отново. Цялото и тяло се разтрепери и се наложи да се хване за дръжката, за да не падне. Какво ставаше? Кой беше този непознат, който си мислеше, че това да изпращаш заплахи е шега? Или... Не беше шега. Отново започна да се върти в онзи омагьосан кръг, както вчера. И отново, точно както вчера, тя отиде до голямата тераса, легна на шезлонга и с разтреперани пръсти отвори писмото.
Чудите се за какво ви говоря, нали? Както разбрахте, Джи от две седмици, всъщност точно от деня, след като се срещна с Енрике, получаваше странни писма, изпълнени със заплахи. И всеки път към тях бяха прикрепени черни листа, на които със сребърно мастило беше изписана по една дума. Вече бяха четиринадесет, но на непознат език. Чернокоската просто ги събираше с беглата надежда, че може да открие какво значи. Не ми се вярва, все пак беше написано на латински.
Джи започна бавно да чете, осмисляйки всяка дума.
„Здравей отново, красавице!
Няма да ти кажа да не се страхуваш, защото ще те излъжа. Опасен съм, но мисля, че вече си наясно с това. Трябва да се страхуваш, точно това е, което искам от теб. Паника. Гледам те. И в момента, и докато спеше блажено в топлото си легълце. Знам къде ще ходиш днес, знам какво ще правиш днес. Както всеки ден. Бягай, ако искаш! Но няма да стигнеш далеч. Скоро, много скоро, ще бъдеш в моите ръце. Те ще те докосват, ще си играят с теб. И няма да имаш право на глас. Всичко ще бъде по мой избор. Само и единствено по мой! И когато вече не ми трябваш, ще те убия. Бавно и мъчително ще разкъсвам кожата ти, докато в къщата не замлъкнат предсмъртните ти писъци. Ще ме молиш за милост. Предишното изнасилване ще ти се струва като перце. Ще ме умоляваш. Знам го. Колкото и да си горда, тялото ти не е толкова силно. Не е. И го знаеш. Няма кой да те спаси, няма кой да ме отстрани. И ти не можеш да направиш нищо, нищо, нищо...”
Очите и се насълзиха, точно както всеки път досега, когато четеше това. Поради тази причина, и много други, не чу нервните почуквания по вратата. Човекът от вън не беше от тези с добри нерви, така че бързо се вмъкна вътре и бързо се ориентира. Усещаше присъствието и, малкото туптящо сърце, на терасата. Същевременно беше сигурен, че тя не го е чула. Огледа набързо апартамента и. Дори да имаше колкото си искаше пари, оставени от родителите и като наследство, тя предпочиташе семплите неща. Точно както и мястото, където живееш. Така си го представяше и де Луна. Уютен, без излишни луксове, но достатъчно добре обзаведен, за да може да прекараш целия си ден тук. По стените имаше много фотографии. Нейни, на семейството и, с някои приятелки и с... С един мъж. Енрике се приближи и разучи красивото му лице. Личеше си, че снимката е била късана, мачкана. Заподозря, че е приятелят и и искрено се замоли, за първи път от години, това да е бившият и. Чу шумолене отвън и реши да провери по-късно. Сега имаше малко проблеми, трябваше да изглади случилото се с една човешка. Реши да действа направо и излезе на балкона, където под припека на януарското слънце, Джи се припичаше. На пръв поглед напълно обикновено. Освен няколко дребни детайли. Като например, спускащите се от очите и сълзи и листът хартия, пуснат на земята.
- Какво има? – попита бързо Енрике и се втурна към нея.
Джиана подскочи, дори падна от мястото, в което се беше наместила. След това, приближила колене до тялото си, тя започна да лази бавно и предпазливо назад.
- Стой далеч от мен, де Луна – прошепна почти паникьосано Джи, след което възвърна гласа си. – Ти ги изпращаш, нали? Ти заплашваш, че ще ме убиеш бавно и мъчително.
Докато говореше, се беше изправила и бавно събираше нещо като смелост. Не забелязваше, че стои пред перфектния вампир, за който не знаеше, че е такъв, по бански, който, за съжаление на едни и радост на други, беше доста изрязан. Де Луна си позволи да я огледа добре, но след това върна поглед върху нея.
- Защо да те убивам? – сам чуваше колко реторичен е въпросът му, но Санчес не знаеше нищо за вампирите, така че можеше и да му повярва. – Срещнах те веднъж и то не защото аз исках. Знаеш го. Защо да искам да те убивам?
Джи го погледна в очите и се задържа там. Обмисляше думите му, колко можеше да му вярва, колко беше прав. Много.
- Добре – въздъхна тя примирено и проследи погледа на де Луна, който водеше към шкафа, на който стояха листата от черна роза.
- Откъде са тези? – попита той настоятелно и въпреки че чернокоската беше решила да не отговаря, заплахата в гласа му изтръгна думите от устата и.
- Идват с писмата.
Енрике се приближи с уверена крачка и ги подреди. Стоя, гледа ги известно време, след което каза:
- Мамка му! Къде са писмата?
Беше толкова гневен! Страшен, опасен. Санчес просто посочи чекмеджето, в което ги държеше, и донесе падналото на балкона. Не знаеше какво да прави, с какво да му помогне, затова просто отиде и се облече набързо – беше и приятно да усеща погледа му върху себе си, но после щеше да има угризения на съвестта.
През това време Енрике съсредоточено четеше писмата. Идеше му да удари нещо силно, да разруши целия блок, в който живееше красавицата. Защо? Защо отново? Опита се да се успокои – Джиана изглеждаше толкова изплашена, че неговите викове нямаше да помогнат особено. А и не трябваше да забравя фактора „инат”, който тя доста често използваше. Знаеше, че нямаше да е лесно, но трябваше да опита. Приближи се до нея, която беше седнала по турски на леглото си, и седна срещу нея. Почуди се дали да хване ръцете и, но реши, че физическата близост няма да му помогне.
- ДжиДжи, знам, че нямаш абсолютно никаква причина да ми вярваш, още повече да ми се довериш, но наистина това, което ще ти кажа, е истина. Не цялата, защото не може да я научиш, но част от нея – Енрике млъкна за секунда, след което продължи с тих, настоятелен глас. – Той не се шегува. Сериозен е. Ще те убие точно както го е описал. Той е мой враг и единственият начин, по който може да бъдеш в някаква безопасност, е да дойдеш с мен.
- Моля? – почти извика от изненада красавицата. – Да дойда с теб? Ти добре ли си?
Джи скочи от леглото възмутена и отиде в другия край на стаята. Просто не знаеше какво да прави, да мисли, да чувства.
- Какво ли си мислех – промърмори отчаяно Енрике. – Та с нея няма разправия!
- Просто няма да тръгна с теб, няма. Точка.
- Добре. Стой си тук, трепери от всяко почукване. Сбогом! Не вярвам да те видя повече, тъй като ще бъдеш разкъсана на парчета.
С тези думи, де Луна се обърна и се запъти към вратата. Сложи ръка на дръжката и я натисна плавно. Тя леко изскърца и той пристъпи напред.
- Защо? Защо го правиш? Защо искаш да ме спасиш от този психопат? И най-важното, какво искаш в отплата?
- Ще имам теб, какво повече ми трябва?

Пета глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=rSPO0TCCQGM
Енрике се възползва от възможността да огледа още веднъж скъпоценното си притежание, което беше негово за тази вечер. Джиана нервно си ритмуваше с крак, беше видимо дори с просто око, но той усещаше притеснението й, объркването й от неестествената за нея обстановка. За пръв път не знаеше какво да каже, за да предразположи една жена, дали беше правилно отново да обгърне с ръка голия й кръст? Не го направи, въпреки че знаеше, че тя няма да отблъсне ласката му. Да, щеше да измърмори нещо, но това нямаше да го спре. Може би чаша хубаво шампанско щеше да й се отрази добре, отпускащо, предразполагащо. За миг съжали, че не беше изпълнил обещанието си към Жери, все пак щеше да има с кой да прекара вечерта, а и ранното утро. Сега цялата му вечер, всички планове, които се въртяха в главата му по време на конкурса за Джиана Санчес, се проваляха.
Вратата на асансьора се отвори пред тях, вътре нямаше никого, което уплаши Джи. Не знаеше на какво е способен мъжът до нея, но нямаше да покаже леката уплаха от това, че трябваше да прекарат няколко часа сами. Джиана обърна глава към Енрике, той й направи лек знак, приканващ я да се качи. Нещо в него като че ли се беше променило, нещо в държанието му или само така й се струваше.
Енрике натисна копчето за пети етаж, а след това се облегна на стената. Джиана обърна очи към него за миг, а после насочи поглед към малкото екранче, на което се изписваше на кой етаж се намират. С всяка секунда притеснението й се увеличаваше, а когато достигнаха до пети етаж сърцето й заби лудо.
-Не се притеснявай, ДжиДжи – за първи път някой я наричаше по този начин, харесваше й, въпреки че идваше от най-омразния й човек на тази земя.
-Казваш ми да не се притеснявам, когато преди около час единственото ти желание беше да поставиш тези ръце – тя насочи поглед към ръцете му. Едната изваждаше ключа от джоба на черните му панталони, а другата беше поставена на дръжката на вратата, - навсякъде по тялото ми? Де Луна, спри се на един образ, моля те – Джи извъртя очи докато Енрике леко се подсмихваше. – Престани да се усмихваш, да се смееш, да бъдеш циник!
-Моя малка ДжиДжи, за да разбереш защо се усмихвам имаш още много да учиш, но вероятно никога няма да те обучат толкова добре – доближи лицето си до нейното, очите им се срещнаха, два диаманта се опряха един в друг, за да премерят блясъка и красотата си.
-Така съм си добре, де Луна. Нямам нужда от твоите уроци – погледът й накара Енрике да завърти глава към вратата, не можеше да устои на тези опожаряващи ириси. В нормално състояние бяха успокояващи, донасящи радост на всеки, който се вгледа в оплитащите се нюанси на синьото и зеленото. Тези очи обаче не успокояваха Енрике, начинът, по който го гледаха, го възбуждаше, но и изпепеляваше. „Какво ли ще остане от мен, помисли си той, до утре сутринта?”
-След вас, госпожице – гласът му беше приглушен и дрезгав. Джи се вгледа отново в очите му докато преминаваше покрай него, сега вече не знаеше наистина какво да очаква. Може би щеше да е по-добре да се насочи към вратата на апартамента му, да премине с уверена крачка отново през нея, за да се озове при папараците. Да, по-добре щеше да е, ако прекара времето си с тях отколкото с него.
Джиана започна да оглежда стаята – нямаше телевизор, радио или какъвто и да е признак, че мъжът насреща й се интересува от това, което пишат за него, и въобще за външния свят. Удобен черен кожен диван примамваше тялото й да се настани върху него. Без Енрике до себе си, разбира се. Бели завеси покриваха прозорците, а пред дивана бяха поставени две малки бели масички. Джи насочи поглед към леглото, чиито завивки Енрике мечтаеше да обгърнат тялото й. Отново пердетата, които покриваха прозорците и стигаха до пода, бяха бели. Леглото изглеждаше удобно и Джи поиска наистина да отпусне тялото си върху белите завивки. Имаше голям гардероб в бяла и кафява гама, а срещу самото легло – чекмедже в същите нюанси.
-Шампанско? – Енрике насочи погледа й към него и й подаде чашата. Джи отпи глътка от горчивата за нея напитка, направи гримаса, но не каза нищо. – Иска ли ти се да отидем в спалнята, да седнем на удобното ми легло? Просто ще си държим ръцете като влюбена двойка, нищо повече – лицето му отново се беше приближило до нейното, връхчето на носа му докосваше нейното, а едната от ръцете му отново беше близо до кръста й.
-Аз и ти, влюбени?! Какво ти става, де Луна? – попита Джи, оставяйки чашата на едната от масите пред дивана, като не искаше да узнае отговора на въпросите си.
Джиана се насочи към прозорците, допря лицето си о завесите, а те нежно я погалиха. Усети дъха му върху кожата си, потръпна, а ръцете му се насочваха към нейните.
-Не си ли се замисляла – започна Енрике с пресипнал глас, - че ти си причината, която точно в този момент ме подлудява? Кожата ти с този мирис на лавандула, който се е увил около мен като шал, очите ти, след чийто поглед след мен остава само пепел, устните ти, до които умирам да допра моите.
Тя беше обърнала лицето си към неговото, притискана от натиска на ръцете му. Всеки момент устните им щяха да се доближат, да се слеят като две нишки. Не знаеше какво да направи, не знаеше кой порив е по-силен – този на тялото или на разума. Ръцете на Енрике нежно я повдигнаха от земята, допряха тялото й плътно до неговото, косите й галеха като вълни бузите на де Луна. Беше здраво хваната в хватката му. Устните му намериха нейните, притиснаха се страстно в нейните. Джи започна да размахва ръце, да го удря с краката си, всичко, на което беше способна. Не можеше да позволи той да продължи още. Възползва се от отпускането на хватката му и отново краката й докоснаха мекия килим. Искаше да му удари шамар заради смелостта и наглостта, но беше ли способна на това?
Енрике се вгледа в очите й, неговите бяха пълни с желание, а нейните – леденостудени. Не разбираше какво иска тя, какво мисли докато звукът от шамар не прозвуча из стаята. Главата на де Луна се наклони на ляво, а ръката му покри дясната му буза.
-Не ме докосвай повече, никога! – Джи изрече тази заповед през зъби, тялото й трепереше от гняв.
-Това ли е желанието Ви, госпожице Санчес? – попита с ирония Енрике. – Не обичам да изпълнявам желанията на някоя разглезена госпожичка, желаеща ме, но не искаща да склони глава.
-Защо? Защото й ти си същият ли, де Луна? – Джи се изсмя подигравателно, доближи лицето си до неговото, накара го да се вгледа в очите й. – Приличам ли ти на жена, която е глезла, която чака да й носят всичко на тепсия? Кажи, приличам ли ти?! Не, нали? Сега ме чуй добре – борила съм се, за да стигна до тук, борила съм се сама, за да стана това, което съм, и нито ти, нито някой от приличните на теб хора, може да ме спре да бъда тази, която съм! Няма да позволя някакъв богат и арогантен мъж да омаловажава постигнатото от мен, разбра ли? Аз съм тази, която трябва да бъда. Имам минало, което ме научи на много неща, имам и бъдеще, което ще ме прегърне с любов, когато изляза от тази стая, пълна с мръсни мисли, ухаеща на гола плът! Ти, ти, де Луна, нямаш нищо от това, защото потъпкваш всичко пред себе си.
Джи обърна гръб на Енрике, който сега беше потънал в мислите след тези думи. Остави я да си тръгне от стаята, а след няколко минути я видя от прозореца как притичва до тротоара , за да си хване такси. „Умна е, беше първата мисъл на Енрике, не мина от главния вход, където я чакат папараците, а от задния. Но откъде знае за него и защо, защо е толкова... дива и необуздана, дори в моите укротяващи ръце? Защо толкова силно я желая, мое тяло, защо толкова желая да бъде с нея от тук до вечността, нима е възможно... Не, Енрике, нищо подобно не може да се случи, не и с теб.”
Мислите му бяха объркани, летяха на всякакви посоки, подтиквани от вихрушката, оставена след тази бурна нощ. Щеше отново да я види, не знаеше защо беше толкова сигурен, но съдбата отново щеше да ги срещне. Надяваше се поне този път съдбата, Господ, небесата или каквото е там, да е на негова страна.

Четвърта глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=TNsOqVBzrYo&feature=channel
Усмивките продължиха да се изписват на лицата на звездите тази вечер, очите им блестяха в екстаз – истински или не, мисля, че и сами ще се сетите. Ръката около кръста на Джиана не се отпускаше, напротив, Енрике все по-силно и все по-собственически я притискаше до себе си, докосваше красивото и тяло, потънал в безмълвни мечти. Беше щастлив, че хората ще го видят с този диамант; че всички щяха да разберат чия щеше да бъде тя тази вечер. След като стотина папараци бяха документирали тяхната близост, де Луна се приближи до едно черно порше кайен и отвори пасажерската врата. Помогна на зашеметената Джи да се качи и бързо изтича до шофьорското място. За щастие, всички прозорци бяха затъмнени, така че „късметлийката” на вечерта можеше да се наслади на кавалера си. Ако иска де. В секундата, в която вратите бяха затворени и ключът на стартера завъртян, чернокоската се обърна към своята „награда” и я погледна почти с омраза.

- Докога ще трябва да те търпя? – попита направо тя, без заобикалки.
- Ако искаш, може още сега да слезеш. Но около колата има около двайсетина папараци, така че не мисля, че ще си много очарована, ако направиш това. Не че ако си тръгнеш след вечеря, те вече ще са се разотишли. Мисля, че ще има най-малко утре сутринта, може да останеш да спиш с мен или...
- Само през трупа ми! – почти извика победителката.
- Или да останеш да живееш с мен – така никога папараците няма да те хванат – довърши Енрике, все едно никога не е бил прекъсван.
Джи, абсолютно обидена, се обърна и се загледа през прозореца. Какво си мислеше този... Дори не можеше да намери правилните думи! Смяташе, че тя щеше да се поддаде на чара му? Че щеше да спи с него само защото той искаше. Тя не беше като онези негови момиченца, с които той си играеше като кукли. Тя беше жена, която знаеше какво иска... Или в повечето случаи знаеше какво иска. Както сега. Единственото и желание беше да се разкара от тази твърде луксозна кола, да отиде до някой скътана пицария и да хапне набързо, потънала в някой волейболен мач. Знаеше как да се забавлява сама – беше се научила добре. Потънала в тези мисли, тя не усети кога са спрели и кога де Луна вече отваряше вратата, на която тя беше подпряла глава, поради което за малко да падне. Идеше и да изпсува, но „добрият” кавалер не и позволи нищо такова. Хвана я под ръка, прегърна я близо, твърде близо, до себе си и я завъртя, за да може фотографите да я видят хубаво. Със самото завъртане си предостави достатъчно време, за да може да зарови глава в меката и коса и да докосне с устни врата и. Тя, без да иска, изтръпна – просто заради мъжката ласка, която не беше получавала от много време. Направи гримаса на отвращение, но продължи да се усмихва. Този маскарад започваше да и омръзва, направо да и писва от него. Искаше да спре, да си тръгне. Кога? Отговорът само на този въпрос я интересуваше.
Енрике се извини внимателно и бързо отведе тазвечерната си красавица в големия ресторант. Имаше маса на неговото име в най-тъмното, уютно и интимно място в цялото помещение. Джи въздъхна и призна, но само пред себе си, че този мъж имаше вкус, и то добър. Надяваше се това да е първото и единствено признание за някое негово качество тази вечер, а и по принцип. Не можеше да приеме, че той може нещо, каквото и да е.
- Заповядайте, мадам – каза той ласкателно и я настани на сепарето, след което седна до нея, отново с ръка на кръста и.
- Нямаш ли къде да сложиш тази ръка? – попита заядливо Джиана, но не се премести от него – и тя не знаеше защо.
- Мога да я сложа на много места по и във това тяло, само трябва да ми позволиш – отвърна мило, съблазнително красавецът.
Устата на момичето се отвори и затвори няколко пъти, неспособна да каже каквото и да е. Чакай, той наистина ли туко-що каза това? Наистина ли такива мисли преминаваха през главата му? Идеше и да... Да го убие. Но не можеше. Защото точно в този момент се появи една сервитьорка – явно трябваше да поръчат, - а свидетелите не бяха за предпочитане. Скритото предложение, казано преди малко, увисна самотно във въздуха. Джи тръсна глава и се обърна към жената, която трябваше да ги обслужи. Скритото Беше млада, красива, със завидни форми и неприкрит интерес, четящ се в очите и. Явно не за първи път обслужваше Енрике. Джи спря милите си, преди да са отишли в много грешна посока, а именно дали го е обслужвала само в ресторанта на хотела или пет-шест етажа по-нагоре, в неговата стая.
- Добре дошли, господин де Луна. Какво ще желаете тази вечер?
„Не си мисли такива неща, Джи, не, не и не” - започна да си повтаря красавицата, когато сервитьорката каза второто изречение. Можеше да значи няколко неща. Енрике я извади от тези мисли.
- Здрасти, Сиси. Обичайното.
Момичето се завъртя и тръгна към другите маси. Джи все още седеше в здравата прегръдка на мъжът. Може би и харесваше, съвсем малко, но не защото беше прегърната от него, просто защото изобщо беше прегърната. И това не беше задоволство на ума и, а само на тялото. Просто женска реакция. Не знаеше какво да мисли, какво да прави. Защо това се случваше? Къде попадна? Какъв беше този конкурс, на който се записа с пълното си съзнание, глупост ли направи? И как, по дяволите, този мъж беше толкова неустоимо красив?
- Заповядайте!
От тези думи Джиана подскочи. Де Луна се засмя и игриво захапа ухото и, след което отпрати сервитьорката. Джи потръпна, но не каза нищо. Започна бавно да разглежда нещата, сложени на масата. Някаква крем супа, риба, сигурно сьомга, някакъв десерт , плодове, дребни сладки, кафе. Нищо от тези... Трудно да ги наречеш вкусотии, но нещо подобно, та нищо то тях не приличаше на пица.
- Какво е това, де Луна?
- Това, – посочи той към крем супата. – е крем супа от ечемик с уиски и сметана. Онова там е задушен сьомга с яйчен крем, краставица и свеж копър. Има и филе миньон с гъши дроб и трюфели, поръсени с коняк, мадейра и червено вино, гарнитура от картофи, моркови и дребни тиквички. Сорбе от плодове...
- Какво от плодове?
- Сорбе. Десертно алкохолно питие, което се приготвя от плодове, сладолед и вино. Преди да ме прекъснеш, исках да ти обясня, че това са някои от храните, сервирани през фаталната вечер на Титаник.
Джи погледна почти с отвращение предложените и ястия, но не каза нищо. Не знаеше колко папараци има тук, – искрено се надяваше броят им да е под нулата – как трябваше да се държи, дали някой я гледаше. Хвърли бегъл поглед към събеседника си, който първо придърпа крем супата и повтори действията му. Беше като огледало на Енрике – всяко негово движение биваше повтаряно от красавицата. Освен едно – изражението Това на вампирът беше най-обикновено, дори може би леко съсредоточено, докато Джиана едва сдържаше нахлуващия порив да върне храната. След третата хапка просто се отказа:
- Няма да ям това! – беше толкова категорична, че един нормален човек, без завидните опити в спора на Енрике, просто би се изпарил. – Не ме интересува, ако ще и е това, което е ял Наполеон – не можеш да ме накараш да се докосна до него отново.
Де Луна за малко да избухне в смях, но удържа прилива, така че само се усмихна самодоволно.
- Не можеш да отречеш, че е вкусно. Просто си инат.
- Вкусно? На това му казваш вкусно? – неволно потръпна Санчес.
Сега пък учуден поглед се заби в нея. Красавецът наистина беше изненадан. Мислеше си, че всеки би се радвал на такава храна, а сега това... Това капризно момиченце я отхвърляше с лека ръка. Представи си как се чувства горката храна – обидена и наранена, но не каза нищо – все пак се предполагаше това да е най-щастливата вечер в живота на победителката.
- Сиси, ще дойдеш ли за малко?
След секунди сервитьорката се появи с дежурната усмивка.
- Бих искал да поръчам... Ъм, пица – в гласа му се усети неудобство.
След около двадесет минути пицата беше тук, красавицата похапваше апетитно и дори не обръщаше внимание на събеседника си. Може би не беше особено възпитано, но сега наистина не я интересуваше. Времето течеше, но тя не бързаше. Изисканият ресторант с неизисканата кухня беше невероятно добро попадение. А и затишието от страна на Енрике просто допълваше перфектно картинката. Скоро часовникът на ръката на господина отчете десет и половина и красавицата се надигна. Де Луна отново не каза нищо – и двамата знаеха, че тя иска да си тръгне. С нежелание си помисли:
„Провал. А щеше да е добра, много добра.”
Джи вече беше близо до вратата, когато се обърна и измери с поглед кавалера си. Поклати глава и се отдалечи.
Енрике се чувстваше странно. Никоя жена досега не му беше устоявала. А сега... Та тя дори не го погледна! Чувстваше се некомфортно в негово присъствие, искаше да избяга по-бързо, дори обиди любимата му храна. Трябваше ли да и е сърдит заради това? Но пък и кога щеше да е види отново... Веднага, всъщност. Точно както вратата се беше затворила с трясък, така се и отвори. И отново влезе Джиана. Самодоволна усмивка се изписа по лицето на господина. Тя си върна при него, седна на предишното си място и попадна в прегръдката му – нарочно или не, дори и тя самата не разбра.
- Знаех, че ще се върнеш.
- Не се възгордявай толкова. Не е заради теб. Просто реших, че е по-разумно да... Да прекарам вечерта с теб.
- О, така ли? И какво те накара така бързо да си промениш?
Тя го погледна отровно и продължи да се взира в очите му, изговаряйки излагащите я думички.
- Беше прав. За папараците.
- Знам. Винаги съм прав. А сега – към моите покои.

Трета глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=AWV4qq9Rw7w
Жери бавно си проправяше път към столовете. Краката й бяха разранени, боляха я ужасно много. Не беше свикнала да носи толкова високи обувки, а и токчето им беше тънко сякаш всеки момент ще се счупи на две. По време на целия конкурс си представяше как ще има възможност да ги свали в колата на Енрике, а той ще покаже загрижеността си към нея. Искаше да вечерят заедно, да пият вино, той й бе обещал. Ядът отново взимаше превес над болката, как беше възможно да я измами по този начин, та тя му даде кръвта си!
Тялото й се отпусна в не чак толкова удобния стол. Някой можеше ли да й намери по-удобен стол от кожените седалки в колата на Енрике?! Искаше да плаче, да крещи, да вика, да чупи! Никой нямаше да я чуе, всички участнички си бяха тръгнали, но нито една от тях не изпитва толкова голяма болка, такъв яд като нея, знаеше го. Една сълза си проправи път към бузата й, после още една и още една, и още една. Постепенно гримът й се разтече, черни петна от разтечената спирала и молив се появиха по лицето й. Струваше ли си да плаче, струваше ли си да съжалява, че устните му няма да обгръщат в прегръдка тялото й, струваше ли си?
-Жери Риос, какво правиш още тук? – нечий груб, но приятен глас прекъсна самотата й, въпросите в главата й да се разгърнат.
Видя лицето в огледалото – красив мъж, с леко набола брада и съскащи змийски очи. „Като дракон, помисли си Жери, моят дракон.” Леки пламъчета се бореха в очите му, разпалваха нещо дълбоко в нея, изпепеляваха я. Можеше цял ден да се вглежда в очите му, да вижда себе си докато прокарва пръсти през добре подредената му кафява коса. Като че ли го беше мярнала сред гостите, като че ли беше видяла същите тези очи да сканират тялото й под лилавата й рокля. Желание ли беше видяла тогава или просто нормалните измами на женското й съзнание?
-А какво те интересува? – не беше настроена за любезности, за театър, искаше той да се махне, да не я гледа толкова слаба, толкова беззащитна.
-Значи е вярно? – нямаше подигравка в гласа му, безжалостното любопитство на репортера, но всъщност той не беше журналист, не би могъл да бъде. – Отговаряш на въпроса с въпрос, когато не ти изнася.
Приближи се до нея, така че да може да наблюдава реакциите й поне в огледалото. Жери веднага го сравни с Енрике, беше се превърнало в неин навик, нещо, от което не можеше да се отучи. На негово място Енрике би се възползвал от ситуацията, би се доближил, би обърнал главата й, така че да може да вижда очите му, би избърсал сълзите й, би я закарал у дома й, а тя би го поканила вътре, той не би отказал. Мъжът, който седеше пред нея беше различен, той би направил точно обратното, усещаше го във въздуха, а може би се залъгваше за всичко.
-Кърпичка? – предложи й той. Трябваше да откаже, тя не беше слаба жена, можеше да се справи с всичко, но той й въздействаше по начин, непознат за нея, караше я да не може да откаже, защото знаеше кое е добро за нея.
Жери протегна ръка, за да я взема, не смееше да обърне лице към него, не искаше той да забележи изстрадалото й лице, сълзите, но той вече го знаеше. Избърса петната от разтечения грим, бяло и черно се смесиха върху кърпата, добро и зло се оплетоха както съдбите им се завързаха една в друга тази нощ.
-По-добре ли си? – Жери леко кимна с глава, почти незабележимо, все още се страхуваше да обърне лице към него, да срещне змийските му очи, те щяха да са нещото, което да я изпепели. Не го осъзнаваше напълно, но дълбоко в себе си го знаеше, усещаше го с женската си интуиция. – Защо го направи – продължи уверено той сякаш я познаваше от години, - защо даде кръвта си на този мръсник де Луна?
Въпросът му прободе като с нож Жери, а съскащата нотка, пренесла се от очите в гласа му, я накара да се почувства жалка в собствените си очи и в очите на другите. Не можеше да отговори, не можеше дори да излети от клетката, в която сама беше влязла.
Направи опит да се изправи, краката й леко докоснаха пода, студенината му се промъкна от пръстите й до главата. Съзнанието й се замъгли сякаш беше изпила голямо количество алкохол, залюляваше се на посоки, а ръката й потърси шкафчето, на което до преди час бяха гримовете и всякакви прибори за коса на фризьора й. Пред очите й притъмня, сякаш някой беше нахлупил черно було на главата й, беше моментно състояние, което беше изпитвала и преди, не знаеше на какво се дължи, нямаше и определен период, в който се появяваше. Няколко секунди бяха нужни на Жери да се съвземе, бавно пред очите й започна да изсветлява и тя виждаше ясно предметите. Първо празните закачалки, столовете, а след това и непознатият. Лицето му беше каменно, неиздаващо никакво притеснение, загриженост. Може би беше сгрешила за него, може би и той беше същият безчувствен и арогантен тип като Енрике, който въпреки това обичаше.
-Вървете си, моля ви. Не ме интересува кой сте, не ме интересува какво искате от мен, защото в този момент се нуждая от това да си тръгнете! – беше изморена, а този тук й пречеше да си хване такси. Беше нелюбезна, но нима той беше към нея, нима показа някаква загриженост, когато едва не припадна? От този момент го ненавиждаше, този непукизъм я отблъскваше, та той нямаше ли сърце?!
Той така и не си тръгваше, стоеше на едно място, като си ритмуваше с десния крак. Този шум я влудяваше, а увереността му – още повече.
-Втора покана ли чакате? – нервната нотка пролича в гласа й, не можеше повече да търпи някой да не изпълнява това, което тя иска, да се държи сякаш не я чува. – Господин Безименен, умоляваме ви от името на госпожица Риос да си тръгнете и да не се върнете повече! Така повече ли ти харесва?!
-Жери, престани, за Бога! Не ти отива това държание, когато си заплашена от това всеки момент да те убият! – беше го извадила извън спокойствието му, а това, което говореше, бяха пълни глупости за нея, нищо не я заплашваше, нищо и никой.
Жери завъртя глава на ляво, а в следващият миг погледна в очите на събеседника си. Сякаш ток преминаваше по тях, проблясваха по необичаен за нея начин, обезоръжаваха я, но не можеше да се предаде просто на едни мъжки очи, не можеше да склони глава пред змийските му ириси. Не знаеше името му, но и в този миг не й беше нужно.
-Ще дойдеш с мен, ясно ли е? – гласът му беше груб, заповеднически. – Това не е желанието на един богат и арогантен мъж, не си го помисляй. Аз не принадлежа на онази групичка, пред която ти дефилираше полу-гола. Какво ти мина през ума – че искам да притежавам тялото ти ли? Не искам да целувам нещо, което е принадлежало на най-големите престъпници от цял свят, не искам да целувам устните ти, когато хиляди преди мен са ги омърсили – нараняваше егото й, но това не се изписваше по лицето й, сега тя беше като статуя, а той излизаше извън кожата си. – Относно това кой съм, интересува ли те? Бас Иглес, Интерпол.
При тези думи нещо в нея се пречупи, в какво се беше замесила, на какви хора беше попаднала, за да бъде.. да бъде преследвана от Интерпол?! Тя не беше престъпник, не беше наркотрафикант, не беше убийца, не беше нищо повече от момиче с красиво лице и тяло за мъжете, на които беше принадлежала.
-Хайде, върви пред мен! Надявам се, че се разбрахме – гласът му прокънтя в ушите й, премина през нея като вятър, погали прекършените й криле, падаше, но той я улови, за да се опита да й помогне да полети отново може би или да я изпроводи до пясъка и чакъла долу.

Втора глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=abSDNuBRsMs
Джиана вдигна глава и срещна собственото си отражение в огледалото. Конкурсът за красота. Може би имаше шансове, може би не. И тя самата още не знаеше. Беше сигурна в себе си, не напразно беше ходила повече от две години на курсове за манекенка. Изглеждаше добре, дори много добре. Черната и, леко вълниста коса беше пусната свободно да пада по гърба и, по лицето и нямаше много грим – само нужните неща, за да се почувства като себе си: малко черен молив и спирала; коректор там, където беше нужно и червено червило – не натрапчиво, но не и бледо, - за да е в тон с червената и рокля. Почти всички останали участнички имаха хора, които ги подготвяха. Джи искаше да е направила всичко сама, да знаеше, че може. Изправи се бавно и се завъртя, за да може да се огледа от всички страни. Роклята идеално прилягаше на извивките на тялото и, очертаваше всичко, което трябваше да бъде видяно. Стигаше до земята и точно над коляното започваше да се спуска свободно. Беше сложила обувки на високи токчета, приличащи на шишчета. Някои хора просто се чудеха как може да ходи на такива, но Джиана беше свикнала – просто обичаше да ходи така. Тя беше страстна, дива, необуздана. Показваше го и начинът, по който беше избрала да се облече за тази вечер – червеното винаги е било цветът на господарите.
Джи погледна към часовника, закачен над огледалото. Осем без десет. Десет минути до началото. Десет минути до решаването на нейната съдба. Можеше да успее, трябваше само да повярва в себе си. Беше си го повторила около стотина пъти само днес. И някъде, дълбоко в себе си, знаеше, че е права. Чувстваше го. Чуваха се радостни ръкопляскания, възгласи, щракане на фотоапарати. След малко и гласовете на водещите озвучиха помещението. Въздъхна и после си пое дълбоко дъх. Беше го репетирала хиляди пъти, отново можеше да го направи, все едно там отпред нямаше никого. Когато чу името си, вече беше стигнала почти до подиума.
- Джиана Санчес!
Автоматично вдига главата си, вирна брадичката. Усмивка озари лицето и, краката и затракаха равномерно по стъкления под. Светкавиците я заслепяваха, но тя се правеше, че не ги забелязва. Стигна до края на подиума, където се намираше и журито, и се завъртя. Мястото и беше малко по-назад, така че се наложи да се върне и да го заеме. След малко се появиха още момичета, но чернокоската беше заета с друго. Разглеждаше всички, събрани в това помещение. Основно бяха богаташи, които по незнаен начин бяха спечелили милиони, милиарди дори, и сега ги харчеха по светски събирания. По-голямата част от тях бяха самотни мъже, които също хвърляха луди пари за скъпи компаньонки. Джи ги смяташе за жалки, дори бих я подкрепила. След като огледа цялата публика, любопитният и поглед, примесен с презрение, се спря на журито. Те бяха четирима – две момичета и двама господа. Жените бяха облечени по последен писък на модата, въпреки че беше ясно, че стилът им липсва. Един от мъжете беше застаряващ господин, на около 45, със сива коса. Притежаваше една от най-големите фирми за дрехи и затова се смяташе за перфектният моден консултант. Джи изсумтя наум. И ето го и последният член на журито. Енрике де Луна. Мечтата на всяка жена, някога видяла го. Черната му коса беше къса, с бретон и почти винаги разхвърляна във всички посоки. Очите му бяха в цвят на натурален шоколад и можеха да извадят истината дори и от най-големия лъжец. Атлетичното му тяло често влизаше във фантазиите на жените. „Да, красив е” – призна с неохота Джи. Но въпреки това тя не му се възхищаваше толкова, колкото останалите. Беше просто поредният красив и арогантен мъж. Навсякъде имаше такива, не беше нищо ново, което да трябва да я засяга.
Когато всички момичета излязоха и показаха роклите си, водещият започна да ги представя. Не беше нищо, което нашата героиня да не беше чула досега. Просто думи, еднозначни, безсмислени, глуповати. Точно затова и не ги слушаше, не обръщаше внимание дори. Просто размишляваше. Защо беше дошла тук? Наистина ли имаше нужда от това? От тази изява? Знаеше, че е красива, защо трябваше да си го доказва? И чак сега разбра или просто може би сега осъзна, че мястото и не беше тук. Тя не приличаше на всички тези натруфени госпожички, дошли да търсят слава. Тя не искаше наградата – нощ със същия този Енрике де Луна. Но беше твърде късно. Продължи да се усмихва приветливо и да маха с ръка, когато трябваше. Ревюто продължи с пълна сила. Полу-голи манекенки продължиха да се разхождат напред-назад, да стоят ухилени до уши, все едно някой си е играл с фотошоп и е направил нелепа имитация на усмивка, и да правят чупки. Всички ръкопляскаха, журито пишеше нещо по тефтерите си и скоро, след около два часа, водещият отиде да вземе окончателния резултат. Всички притаиха дъх, в залата можеше да се чуе всеки един удар на всяко едно сърце... Всъщност само Енрике можеше да чуе това, но намекът беше ясен.
- И победител тазгодишния конкурс за красота е... Джиана Санчес!
Всички погледнаха към чернокоската, която бавно пристъпваше напред. Да, може би беше осъзнала, че не я вълнува толкова, но все още и беше трудно да асимилира това, че е спечелила. Сложиха тиарата й и една лента, на която пишеше думите, изречени от водещия. Започнаха да я снимат отвсякъде, сякаш беше някоя холивудска звезда. Тя определено не знаеше дали това е правилното, но май нямаше друг избор, така че започна да се усмихва и да търси начин да избяга. В следващия момент усети една ледено студена ръка да я обгръща. За малко да подскочи, но мъжки глас, абсолютно вписващ се в профила, който тя си беше създала за Енрике, прошепна в ухото и:
- Не се бой, само се прави, че ти е приятно. Тази нощ съм твой. Или ти моя.
Засмя се тихо и пусна една двадесет и четири каратова усмивка. Да, определено някои момичета щяха да получат сърдечен удар заради това.

Първа глава

Саундтрак: http://www.youtube.com/watch?v=z_aC5xPQ2f4
Енрике де Луна вървеше уверено към входа на голямата лъскава сграда. Хората се обръщаха след него, заглеждаха го, беше им познат от някъде, от някое предаване, от някоя емисия на новините. Той не ги удостояваше с поглед, продължаваше пътя си сякаш беше сам на улицата. Знаеше какво си мислят, какво си представят, какво желаят, но беше свикнал да бъде желан, да бъде искан. Нито една от всички тези жени, които се мислеха за красиви, които си мислеха, че обличайки черна и прилепваща по тялото рокля стават сексапилни и желани. За човешките мъже вероятно бяха невероятни, но за него – не.
Когато стигна до входа, вратата бе бързо отворена от охраната. Мъжът му кимна с глава за поздрав, пусна дръжката на вратата и изпроводи с глава началника си до стълбите. Беше му странно защо не използва асансьора, когато кабинетът му беше чак на тринадесетия етаж. За остаряващите му кости това беше почти невъзможна задача.
И докато всичко това преминаваше през ума на охраната, осмисляше го отново и отново, задаваше си въпроси, отговаряше си, а накрая му се струваха невъзможни, Енрике беше стигнал до коридора на тринадесетия етаж. Стъпките му отекваха като предупреждение към всеки, дръзнал да му се противопостави, приятното ухание на парфюма му се разнасяше из целия етаж, опияняваше, докосваше, будеше желание. Тъмните му дънки не прилепваха към тялото му, не очертаваха всяка извивка, но разкриваха достатъчно от стройното му тяло.
-Господин де Луна – непоносимият за Енрике глас на секретарката му прекъсна ритмичното удряне на обувките му в пода. Защо я беше назначил, защо не беше я сменил? Сега трябваше да търпи гласът й – смесица от грачене на гарга и вик на стотици мъже.
Енрике изкусно се завъртя на пета, заставайки на около един метър разстояние от нея. Поне не беше нужно да й напомня да му каже за какво го е извикала в този късен следобед, когато знае, че трябва да се приготвя за конкурса, в който беше жури.
Нина, така се казваше секретарката му. Беше способна жена на средна възраст, с няколко висшите, с препоръки от известни компании. Това го успокояваше до някъде, налагаше си, че гласът й не е толкова лош, все пак не всички са родени за певци и рецитатори, нали?
-Една жена дойде да ви търси на обяд, за това ви извиках – „музика” за ушите му беше гласът й, дали не е време наистина да я смени? – Чака ви в кабинета ви.
-Нина, ако искаш можеш да се прибираш, благодаря ти – Енрике се обърна и продължи към кабинета си, който се намираше в края на коридора, не забеляза боготворящото лице на секретарката си.
Няколко крачки го деляха от вратата на кабинета му, от лицето на жената, която не беше виждал от година и няколко месеца, която беше забравил, но тя него - не.
Дървената врата на кабинета му се отвори под натиска на ръката му. Пристъпи леко, безшумно. На стола му с лице към прозорците беше седнала въпросната жена, а светло-кафявите й коси падаха свободно по раменете й. Тук-там имаше по някой рус кичур. Беше му позната отнякъде.
Жената елегантно се изправи, а малкото слънчеви лъчи, които се пропускаха от щорите осветиха тялото й до кръста. Беше облечена с бяла рокля на воали, но тя, миналото й и бъдещето й не бяха чисти, не бяха непорочни като на девица.
-Нямаш ли намерение най-сетне да ми се представиш? – Енрике се отпусна на кафеникавия диван, преметна десния си крак върху левия и отново се загледа в жената.
-Не ме помниш, нали? Как искаш да ти припомня коя съм – облечена или съблечена?
„А защо просто не се обърнеш и не ми покажеш лицето си?”, помисли си Енрике. Скоро щеше да му писне от игричките й и тогава нямаше да пази мислите си за себе си.
-Какво ще кажеш просто да ми кажеш коя си и какво искаш?
-Изнервящо е, нали? Не знаеш с кого говориш, как да се държиш. А някога ми каза, че дори да забравиш лицето ми, не би могъл да забравиш гласа ми.
Ръката му докосна рамото й, беше се озовал до нея по-скоро отколкото тя очакваше. Озоваха се лице в лице, тяло до тяло, очи в очи. За миг тя забрави да диша, а ударите на сърцето й се учестиха. Още го желаеше само за себе си, нужни ли бяха още доказателства?
-Какво искаш, Жери? – гласът му беше студен, а лицето – каменно. Не я искаше тук, не искаше ароматът й да витае в стаята, искаше да я забрави, искаше да забрави как я беше подлъгал да се озове в обятията му, за него това беше приключена отдавна история.
Тя се отдръпна от него, усети студенината в гласа му, държанието. Този път трябваше тя да се постарае, този път трябваше тя да го подлъже, а да примамиш в мрежата си такъв мъж като него беше доста трудна задача.
-Конкурсът – гласът й беше мек, обгръщаше пространството нежно, сладко, както мед лъжицата, - на който ще си жури тази вечер – Жери обхождаше кабинета му докато говореше, нежно погали бюрото му с цвят на тъмна и добре озряла череша. Усети погледа на Енрике върху себе си, тъмните му очи я подканваха да побърза с исканията си. – Искам да го спечеля. Искам да ми дадеш короната или всички ще разберат, че си вампир, ясно ли е?
Тихият смях на Енрике изпълни пространството, подиграваше й се, това, от което тя се страхуваше. Не знаеше как го правеше, но той се озова до нея след секунда, нежно отмести с ръка косата й, прикриваща дясното й ухо. Доближи устни до бузата й, усети как кожата й потръпва от страх и удоволствие, обхвана с ръка кръста й и й прошепна:
-Не си го помисляй, изгрев мой, освен ако не искаш по това красиво лице да се появят следи от зъбите на господин де Луна, може би ще ти достави удоволствие, кой знае, но едно е сигурно – никога повече няма да посмееш да се покажеш пред хората, пред света. Искаш короната ли? Дай ми от сладката ти кръв и е твоя.
Жери се задъхваше, въздухът в дробовете й беше на привършване. Отново тя трябваше да прави компромис, да се съгласява, струваше ли си, за да прекара остатъка от живота си с него, а може би дори вечността? Струваше ли си, Господи...
Опита се да изрече съгласието си, но не успя, учестеното биене на сърцето й проваляше опитите й, задъхването й.
Енрике нежно постави пръст на устните й, знак да замълчи, очерта с пръст линията на устата й, а после с палец погали бузата й. Жери се отпусна в ръцете му, няма да боли, обеща й той докато я настаняваше на дивана. Тя потъна в студенината му, усети как потръпва, но не знаеше дали е от вълнение или от хладината, която се разпростря по тялото й. Енрике нежно доближи устни до врата й, обсипа го с целувки, знаеше как да достави удоволствие не само на себе си, но и на жертвата си. Не можеш само да получаваш, трябва и да дадеш. Знаеше как да се въздържа, как да направи, така че да не боли толкова, как да й хареса. Чувстваше как във вените на Жери вече няма страх, как тя е готова да му даде цялата си кръв, ако трябва, но той не искаше толкова много, предпочиташе да краси витрината със спомените му и да знае, че ако му се прииска да е с него тя ще му даде всичко, ще му даде това, от което се нуждае, дори повече.
Зъбите му нежно погалиха врата й преди да се вкопчат в кожата й. Болка от пробождането се разнесе из тялото й, из сетивата й. Моментна болка, а после всичко й се стори като преди. Ръката му нежно обгръщаше корема й, а другата галеше косата й. Може би, ако не беше зает с пиенето на кръв от нея, щеше да я целуне, може би. Представи си как устните им се сливат в дълга целувка, как сетивата им се наслаждават един на друг, как... Мисълта й започваше да се губи, да изчезва някъде далеч, някъде в миналото или бъдещето. Отмаляваше, нямаше сили дори да помръдне, да проговори, да го помоли да спре. Тогава може би й се стори, че зъбите му се отделят от кожата й, че езикът му нежно облизва тръгналата надолу кръв, а после той доближава устни към нейните, изцапани са с нейната кръв, но това не й прави впечатлени, отвръща на целувката му, иска още, но той отделя устни от нейните, за да прошепне:
-Благодаря...
Останалото бе мъгла в нейното съзнание.

L'amore come una foto nella cornice rotta

Здравейте!
Добре дошли в блога ни, където ще може да прочетете нашата история. Наистина много ще се радваме, ако решите да напишете по някои друг коментар и под главата, за да разберем дали ви харесва. Персонажите са абсолютно измислени от нас и не оприличават никого, така че съжаляваме за съвпаденията. Е, дано ви хареса.
Ваши, Ани и Ив (: